Джина отстъпва крачка назад, без да отделя погледа си от Мел. До нея Олдън Динсмор се движи бавно като робот с изтощена батерия.
— И вие, момчета, уж сте полицайчета? Верно ли бе?
— Това за изнасилването са долни лъжи, наприказвани от курвата — заявява Франк. — И ако не спреш да дрънкаш подобни глупости, ще те арестувам за нарушаване на обществения ред.
— Точно така — кима Джорджия. Приближила се е съвсем плътно до Картър, ала той не ѝ обръща внимание. Оглежда съсредоточено тълпата. Ако петдесетина души могат да се нарекат тълпа, естествено. Прииждат и други. Картър съжалява, задето не е въоръжен. Враждебността, която хората излъчват, го притеснява.
Велма Уинтър, управителката на „Браунис“ (или по-точно бившата управителка, защото магазинът вече е затворен), пристига заедно с Томи и Уилоу Андерсън. Велма е едра жена, която сресва косата си като Боби Дарин и прилича на Кралицата воин от Планетата на лесбийките. В интерес на истината обаче е погребала двама съпрузи и според слуховете, които човек може да чуе на масата за игра на карти в „Дивата роза“, всъщност ги е уморила от секс и в момента си търси трети мъж. Именно поради тази причина ходи всяка сряда в „Дипърс“ — защото е „Караоке кънтри вечер“ и тогава се събира малко по-зряла аудитория. Тя застава пред Картър и слага ръце на кръста.
— Затворено значи, така ли? — изстрелва с нахакан делови тон. — Я да ви видим документите.
Картър е смутен, а смущението неизменно го кара да се гневи.
— Разкарай се, кучко. Не ми трябва никакъв документ. Шерифът лично ни изпрати тук. Разпореждане на градските съветници. Супермаркетът се превръща в снабдителен склад. За разпределение на дажби.
— Разпределение? Дажби? Ти чуваш ли се какви ги говориш? — сумти тя. — Не и в моя град. — Промъква се между Мел и Франк и започва да блъска с юмруци по вратата. — Отворете! Ей, вие вътре, отваряйте!
— Няма никой вкъщи — казва ѝ Франк. — Тъй че по-добре не се хаби.
Обаче Ърни Калвърт не си е тръгнал. Той крачи между рафтовете с брашно, паста и захар. Велма го вижда и започва да блъска още по-силно.
— Отвори ни, Ърни! Отвори!
— Отвори! — пригласят ѝ гласове от тълпата.
Франк поглежда към Мел и кима. Двамата сграбчват Велма и отнасят стокилограмовото ѝ туловище далеч от вратата. Джорджия Ру се е обърнала и маха на Ърни да се разкара. Той обаче не го прави. Глупакът си стои като вкопан там и не мърда от мястото си.
— Отваряйте! — крясва Велма. — Отваряйте! Отваряйте!
Томи и Уилоу се присъединяват към нея. Същото прави и Бил Уикър, пощальонът. Както и Лиза. Лицето ѝ сияе — цял живот си е мечтала да бъде част от спонтанна демонстрация и ето че сега получава своя шанс. Тя вдига юмрук във въздуха и започва да го размахва в унисон със скандиранията. Другите последват примера ѝ. „Отваряйте“ се превръща в „О-тва-ряй-ТЕ!“ Вече всички размахват юмруци в този ритъм — седемдесет-осемдесет души, към които се присъединяват още и още. Тънката синя линия пред супермаркета изглежда по-тънка от всякога. Четирите по-млади ченгета поглеждат към Фреди Дентън в очакване на някакъв план за действие от негова страна, ала той няма такъв.
За сметка на това има оръжие. „И ако не гръмнеш скоро във въздуха, Плешивко — мисли си Картър, — тия хора ще ни прегазят като едното нищо.“
Още двама полицаи — Рупърт Либи и Тоби Уилън — се задават по главната улица откъм полицейското управление (където допреди малко пиеха кафе и гледаха Си Ен Ен). Колата им за малко да блъсне Джулия Шамуей, която крачи забързано към „Фуд Сити“, нарамила фотоапарата си.
Джаки Уетингтън и Хенри Морисън също решават да се отправят към супермаркета, ала в същия миг радиостанцията на колана на Хенри изпращява. Гласът на шериф Рандолф им напомня, че двамата трябва да стоят на пост пред бензиностанцията.
— Но откъм „Фуд Сити“ се чува… — започва Хенри.
— Чухте заповедта ми — прекъсва го Рандолф, без да уточни, че той само предава тази заповед и тя всъщност е издадена от по-висша инстанция.
— О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! О-тва-ряй-ТЕ! — скандира тълпата с вдигнати юмруци в необичайно топлата утрин. Хората продължават да се чувстват изплашени, но към притеснението им се е прибавила и някаква възбуда. Надъхали са се, както би казал Готвача. Навярно ако ги погледнеше, щеше да види сбирщина от наркомани, на които им липсва само психарската музика на „Грейтфул Дед“, за да стане картинката завършена.
Момчетата на Килиън и Сам Вердро си пробиват път през тълпата. И те скандират — но не заради мимикрията, а защото примерът на другите е заразителен, — ала се въздържат от размахване на юмруци; все пак имат работа да вършат. Никой не им обръща внимание. По-късно едва неколцина от присъстващите ще се сетят, че са ги видели.