Избухват и други свади. Ранс Конрой, собственик и единствен служител на фирмата „Електроснабдяване, обслужване и поддръжка — Западен Мейн“ („Усмивките са наш приоритет!“) удря Брендън Елърби, пенсиониран преподавател по естествени науки от Мейнския университет, защото Елърби грабва последния пакет захар. Пенсионерът пада на пода, обаче не изпуска петкилограмовия пакет и когато Конрой се навежда да го вземе, Елърби надава вик: „На ти сега!“ и стоварва пакета в лицето на съперника си. Опаковката се разпаря и захарта се разпилява навсякъде, обгръщайки Ранс Конрой в бял облак. Електротехникът се удря в един от стелажите — лицето му е бяло като на уличен мим — и крещи, че е ослепял и не вижда нищо. Карла Венциано, която носи бебето си в кенгуру на гърба, изблъсква Хенриета Клавард от рафта с оризовите храни, защото мъничето ѝ не само обожава ориз, но и обича да си играе с пластмасовите буркани, в които го продават „Тексмати Райс“. Ето защо Карла е твърдо решена да му осигури колкото се може повече от тях. Хенриета, която навърши осемдесет и четири през януари, тупва на пода върху кльощавия си задник. Лиза Джеймисън пък избутва от пътя си Уил Фрийман, шеф на местното представителство на „Тойота“, за да докопа последното пиле от хладилната витрина. Преди обаче да го грабне, една тийнейджърка с тениска, на която пише „ПЪНК ЯРОСТ“, го отмъква под носа ѝ, изплезва ѝ се дяволито с украсения си с пиърсинг език и изчезва между стелажите.
Чува се трясък на счупено стъкло, последван от бурни мъжки (предимно) възгласи и смях. Хладилникът за бира току-що е бил успешно превзет. Мнозина от хората, които навярно са се вслушали в призива „НАПРАВЕТЕ СИ ЕСЕННО БАРБЕКЮ!“ се втурват натам. И вместо „О-тва-ряй-ТЕ!“ вече се скандира: „Би-ра! Би-ра! Би-ра!“
Други се насочват към складовете на долния етаж и в задната част на супермаркета и не след дълго мъже и жени грабят вино както в бутилки, така и в кутии. Някои взимат цели стекове и ги слагат на главите си, сякаш са туземци от стар филм за джунглата.
Джулия, чиито обувки хрущят върху разпилените стъкла по пода, снима ли, снима…
Навън останалите ченгета вече са се отдръпнали на безопасно разстояние. Към тях са се присъединили Джаки Уетингтън и Хенри Морисън, които преди малко са изоставили поста си пред бензиностанцията по взаимно съгласие. Полицаите са се скупчили един до друг и безучастно наблюдават случващото се. Джаки вижда потресената физиономия на Линда Евърет и я притиска в обятията си. Ърни Калвърт също се доближава до тях и въздиша горчиво:
— Напълно излишно бе да се стига дотук! Напълно излишно! — По наболите му бузи се стичат сълзи.
— Какво ще правим сега? — пита Линда. Лицето ѝ е притиснато до рамото на Джаки. Марта стои близо до нея, зяпа отнесено супермаркета и притиска длан до обезцветената, бързо подуваща се буза. Пред тях от „Фуд Сити“ ехтят крясъци, смях и — от време на време — викове на болка. Някой хвърля във въздуха ролка тоалетна хартия и тя се размотава като празнична лента над стелажите с домашни принадлежности.
— Миличка — отговаря ѝ Джаки, — честно казано, нямам никаква представа.
11.
Ансън беше грабнал списъка с покупките на Роуз и бе хукнал като хала към магазина, преди тя да успее да го спре. Сега Роуз стоеше до фирмения си пикап и периодично свиваше пръстите си в юмруци, измъчвана от колебания дали да го последва. И тъкмо когато реши да остане на мястото си, някой я прегърна през раменете. Тя подскочи сепнато, ала щом обърна глава, видя Барби. Облекчението, което я заля, бе толкова силно, че чак се подкосиха коленете ѝ. Тя стисна силно ръката му — донякъде за утеха, но най-вече за да не се строполи на земята.
Той се усмихна, но в изражението му не се долавяше никаква веселост.
— Забавляваш ли се, шефке?
— Не знам какво да правя… — отвърна му Роуз. — Ансън е вътре… всички са там… а ченгетата само стоят и гледат.
— Може би смятат, че пердахът, който вече изядоха, им е напълно достатъчен. Не ги обвинявам. Всичко това бе добре планирано и прекрасно изпълнено.
— Какво намекваш?
— Няма значение. Искаш ли да се опиташ да ги спреш, преди нещата съвсем да са загрубели?
— Как?
Той вдигна мегафона, който бе взел от покрива на колата, където го бе оставил Тоби Уилън. Щом обаче ѝ го подаде, Роуз се отдръпна рязко назад и скръсти ръце пред гърдите си.
— Ти го направи, Барби.
— Не. Ти си тази, която ги храни от години, ти си тази, която добре познават, и ти си тази, която ще послушат.
Тя взе мегафона, макар че още се колебаеше.
— Не знам какво да им кажа. Не мога да се сетя за нищо, което да ги накара да спрат. Тоби Уилън вече се опита. Не му обърнаха никакво внимание.