Ансън Уилър се присъедини към тях, бутайки натоварена догоре пазарска количка. Изглеждаше засрамен, а едната му ръка кървеше.
— Някой ме цапардоса с буркан маслини — обясни той. — И сега мириша на италиански сандвич.
Роуз подаде мегафона на Джулия, която започна да предава същото послание със същия любезен тон:
— Приключвайте, уважаеми клиенти, и напуснете супермаркета културно и възпитано.
— Не можем да вземем тези неща — въздъхна Роуз, сочейки количката на Ансън.
— Но те ни трябват, Роуз! — възрази той. В тона му се долавяше както оправдание, така и твърдост. — Наистина се нуждаем от тях!
— Тогава ще оставим някакви пари — заяви тя. — Стига някой да не е откраднал портмонето ми от пикапа…
— Ами… Не мисля, че ще има някакъв смисъл — отбеляза Ансън. — Едни типове претарашиха касите и свиха всички пари. — Всъщност беше видял въпросните „типове“, ала не искаше да каже имената им, най-малкото не и пред редакторката на местния вестник.
Роуз бе ужасена:
— Какво всъщност стана тук? Какво, за Бога, се случи?
— Не знам — въздъхна Ансън.
Навън линейката вече спираше на паркинга и воят на сирената ѝ затихна. Минута-две по-късно, докато Барби, Роуз и Джулия все още обикаляха между стелажите с мегафона (тълпата вече бе сериозно оредяла), някой зад тях избоботи:
— Достатъчно. Дайте ми това.
Барби не бе изненадан да види шериф Питър Рандолф, докаран в пълната си униформа. Ето че най-накрая се бе появил — но както можеше да се очаква, след дъжд качулка.
Роуз държеше мегафона и тъкмо обясняваше за безплатното кафе, което щеше да предложи в „Дивата роза“, когато шерифът най-безцеремонно изтръгна мегафона от ръката ѝ. И за разлика от нея, неговият монолог се състоеше предимно от заповеди и заплахи:
— ВЕДНАГА НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! ГОВОРИ ШЕРИФ ПИТЪР РАНДОЛФ! НАРЕЖДАМ ВИ НЕЗАБАВНО ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ОТТУК! ОСТАВЕТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ДЪРЖИТЕ, И НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! АКО ИЗПЪЛНИТЕ ВЕДНАГА ТАЗИ ЗАПОВЕД, МОЖЕ И ДА НЕ ВИ АРЕСТУВАМ!
Роуз изгледа отчаяно Барби. Той вдигна рамене. Не можеха да направят нищо. Важното беше, че озверилата тълпа вече я нямаше. Ченгетата, които можеха да стоят на краката си — в това число и Картър Тибодо, който леко се олюляваше, — започнаха да изблъскват хората навън. Когато „клиентите“ отказваха да се разделят с провизиите си, полицаите хвърлиха няколко кошници на земята, а Франк Делесепс преобърна една препълнена пазарска количка. Пребледнялото му лице бе изкривено от злоба и ярост.
— Няма ли да им заповядате да престанат? — обърна се Джулия към Рандолф.
— Не, госпожице Шамуей, няма — отвърна шерифът. — Тези хора са грабители и ще бъдат третирани като такива.
— Чия е вината за това? Кой затвори супермаркета?
— Махнете се от пътя ми — отсече Рандолф. — Имам много работа.
— Жалко, че не бяхте тук, когато нахлуха вътре — отбеляза Барби.
Рандолф го измери с поглед. Погледът му бе враждебен, но и самодоволен. Барби въздъхна. Някъде тиктакаше часовник. И двамата прекрасно го знаеха. Часовник, чиято аларма съвсем скоро щеше да запищи. Ако Купола го нямаше, можеше да избяга… но, естествено, ако го нямаше Купола, нищо от тези неща нямаше да се случва.
На няколко метра пред тях Мел Сиърлс се опитваше да отнеме натоварената пазарска кошница на Ал Тимънс. Когато Ал не пожела да се раздели с нея, Мел я изтръгна от ръцете му… и блъсна силно възрастния мъж. Ал извика от болка и възмущение, а шериф Рандолф се засмя. Смехът му наподобяваше злобен лай — нещо като „Бау! Бау! Бау!“ — и Барби дочу в този смях бъдещето, което очакваше Честърс Мил, ако Куполът не изчезнеше в най-скоро време.
— Хайде, дами — обърна се той към Джулия и Роуз. — Да се махаме оттук.
13.