Какво се предполагаше да направи с файла „ВЕЙДЪР“? Ако на вратата имаше отвор за писма, можеше да пъхне плика от чантата вътре, обаче, доколкото видя, нямаше.
Значи какво оставаше? Да потърси Джулия пред супермаркета или да се върне вкъщи и да изчака нещата да се поуспокоят и журналистката да се върне в редакцията. Нито един от двата варианта не ѝ хареса. Специално при първия, съдейки по шума, пред „Фуд Сити“ имаше истински бунт и Бренда не искаше да се озове насред разгара му. А що се отнасяше до втория…
Той наистина беше по-добрият избор. Разумният избор. Пък и „с търпение всичко се постига“ не беше ли една от любимите мъдрости на Хауи?
Да, само дето търпението никога не е било сред силните ѝ страни, а и майка ѝ обичаше да казва: „Не оставяй днешната работа за утре.“ Точно това ѝ се искаше и сега. Да се изправи лице в лице с Големия Джим, да изслуша възмутената му високопарна тирада, възраженията и оправданията му, след което да го изправи пред следните две възможности — или да преотстъпи властта си в полза на Дейл Барбара, или да прочете всички подробности за криминалните си деяния в утрешния брой на „Демократ“. Бренда възприемаше предстоящата конфронтация като горчиво лекарство, а как се постъпваше в подобен случай? Преглъщаш горчивото лекарство възможно най-бързо и после изплакваш устата си. Специално в този случай възнамеряваше да изплакне своята с двоен бърбън и нямаше никакво желание да чака до обяд, за да го стори.
Само че…
Само че Барби ѝ беше казал да не ходи сама. И когато я бе попитал на кого още има доверие, тя бе споменала Ромео Бърпи. Неговият магазин обаче също бе затворен. Тогава какво ѝ оставаше?
Въпросът бе дали Големия Джим наистина бе способен да я нарани? Тя си каза, че навярно няма да го направи. Смяташе, че във физическо отношение не я застрашава нищо, независимо от притесненията на Барби, които най-вероятно си имаха своите корени във военния му опит. Това бе съдбоносна грешка в преценката ѝ, ала в същото време бе нещо съвсем разбираемо; все пак Бренда не беше единственият човек в Честърс Мил, робуващ на заблудата, че светът не се беше променил след появата на Купола.
16.
Имаше да реши и още един проблем — какво да направи с разпечатката на файла „ВЕЙДЪР“?
Въпреки че се притесняваше повече от езика, отколкото от юмруците на Големия Джим, Бренда съзнаваше, че би било истинско безумие да прекрачи прага му с принтираните страници. Можеше да ѝ ги отнеме, дори и да му кажеше, че това не е единственото копие. Ето защо не биваше да допуска подобно нещо.
Горният край на парка се пресичаше от малка уличка, известна като Престил Стрийт. Първата къща там принадлежеше на семейство Маккейн, а втората — на Андрея Гринъл. И макар че Андрея почти винаги стоеше в сянката на двамата си колеги в градския съвет, Бренда я смяташе за честен човек, който не изпитва особена обич към Големия Джим. Колкото и странно да изглеждаше, Андрея отдаваше по-голяма почит именно на Анди, въпреки че Бренда не можеше да разбере как изобщо някой може да се отнася с уважение към този глист.
„Може би той я държи с нещо“ — обади се гласът на Хауи в съзнанието ѝ.
За малко да прихне при тази мисъл. Та това бе просто абсурдно! Все пак Андрея носеше фамилията Туичъл, преди да се омъжи за Томи Гринъл, а семейство Туичъл бяха известни като горди и независими хора. Дори най-стеснителните представители на рода бяха такива. Бренда си каза, че навярно би могла да остави плика с разпечатания файл при Андрея… стига, естествено, къщата да не е заключена и собственичката ѝ да е там. Макар че не виждаше причина да не е така. Не ѝ ли беше споменал някой, че Андрея е болна от грип?
Бренда пресече главната улица, репетирайки наум какво щеше да ѝ каже: „Мога ли да оставя това при теб? До час и половина ще се върна да го взема. Ако не се върна, занеси го на Джулия от вестника. И по най-бързия начин уведоми Дейл Барбара за станалото.“
Ами ако Андрея я попиташе за какво е цялата тази тайнственост? Бренда реши, че ще бъде откровена. И навярно известието, че възнамерява да притисне Джим Рени да си подаде оставката, щеше да ѝ подейства по-добре от цяла опаковка терафлу.
Въпреки че изгаряше от нетърпение час по-скоро да приключи с неприятната си задача, Бренда поспря за момент пред къщата на семейство Маккейн. Изглеждаше пуста и необитаема, но в това едва ли имаше нещо странно — много хора се намираха извън града по време на появата на Купола. Обаче имаше и нещо друго. Усещаше се някаква миризма, сякаш от забравена храна, която се разваляше… Изведнъж ѝ стана горещо, врявата откъм супермаркета сякаш заглъхна, а въздухът ѝ се стори тежък и задушен. Това означаваше само едно — че все още стои тук и наблюдава къщата. Стоеше и си мислеше, че прозорците със спуснатите щори ѝ приличат на затворени очи. Но не напълно затворени — о, не. На присвити, взиращи се в нея очи.