До дивана в дневната имаше малка масичка и Андрея хвърли плика отгоре ѝ, докато бързаше към тоалетната. Кафявият пакет се плъзна по полираната ѝ повърхност и тупна в тъмното пространство между масичката и дивана.
Андрея успя да се добере до тоалетната, но не и до тоалетната чиния… в което нямаше особена разлика; цялото помещение вече бе оплескано с воднистата, воняща субстанция, която организмът ѝ периодично бе изхвърлял в безкрайните часове на миналата нощ. Тя се наведе над един леген и повръща, докато не ѝ се стори, че накрая самият ѝ хранопровод ще изскочи през устата и ще тупне все още топъл и пулсиращ върху плочките.
Това не се случи, ала светът внезапно посивя и започна да се отдалечава от нея, без да спира да се смалява и изтънява, докато тя се олюляваше и полагаше всички усилия, за да не припадне. Когато се почувства малко по-добре, прекоси коридора на гумените си (както ги усещаше) крака, подпирайки се на стената. Трепереше неудържимо и чуваше френетичното тракане на зъбите си — ужасен звук, който сякаш долавяше не с ушите си, а с очните си дъна.
Чувстваше се твърде отпаднала, за да се качи в спалнята на горния етаж. Ето защо отиде на закритата задна веранда. Там щеше да ѝ е хладно по това време на годината (все пак бе краят на октомври), ала днес бе доста задушно. Приближи се до стария шезлонг и буквално се отпусна в проскърцващите му и в същото време изненадващо уютни обятия.
„Ще стана само след минутка — каза си. — За да извадя последната бутилка минерална вода от хладилника и да отмия този гаден вкус от устата си…“
Обаче мислите ѝ неусетно отлетяха и тя потъна в дълбок сън, който дори треперещите ѝ ръце и крака не бяха в състояние да смутят. Присъниха ѝ се много неща. Едното бе чудовищен пожар и кашлящи, задушаващи се хора, които се лутаха, обезумели и отчаяни, в търсене на чист и хладен въздух… Другото бе как Бренда Пъркинс идва до вратата ѝ и ѝ връчва кафяв плик. Андрея го отвори и отвътре се изсипа нескончаем поток от розови хапчета оксиконтин… Когато най-накрая се събуди, вече бе вечер, и Андрея се надигна от стария шезлонг, без да си спомня нищо от сънищата си. Бе забравила напълно за тях.
Както и за посещението на Бренда Пъркинс.
20.
— Ела в кабинета ми — посрещна я приветливо Големия Джим. — А може би преди това искаш нещо за пиене? Имам ко̀ла, обаче се боя, че е малко топличка… Снощи генераторът ми спря да работи. Свърши му газта.
— Мислех, че имаш откъде да се снабдиш с още газ — отвърна тя.
Той повдигна учудено вежди.
— Метамфетамините, които произвеждаш — добави търпеливо Бренда. — Доколкото съм запозната с делата ти от записките на Хауи, ги произвеждаш на доста големи партиди. Направо „в стряскащи количества“ — ако трябва да го цитирам. Сигурно доста газ отива за захранването на подобна лаборатория.
Ето че след като изплю веднъж камъчето, страхът и притесненията ѝ мигновено я напуснаха. И даже ѝ стана приятно да види как червенината плъзва по бузите му и избива на челото му.
— Нямам никаква представа за какво говориш. Мисля, че скръбта ти… — Той въздъхна и разпери ръце. — Ела вътре. Ще си поговорим и ще видиш, че си се заблудила и няма за какво да се тревожиш.
Тя се усмихна. Фактът, че бе способна да се усмихва, ѝ се стори като откровение и ѝ помогна да си представи как Хауи я гледа отнякъде. А също така ѝ казва и да внимава. Съвет, в който тя смяташе да се вслуша.
На покритата с шума предна морава на Рени имаше два шезлонга, обърнати към Мил Стрийт.
— Тук ми е добре — каза Бренда.
— Предпочитам да водя сериозните разговори в кабинета си.
— А предпочиташ ли да видиш снимката си на първа страница на „Демократ“? Защото мога да го уредя.
Той присви очи, сякаш бе замахнала да го удари, и тя видя омразата в малките му свински очички.
— Дюк никога не ме е харесвал и предполагам, че си е позволил да смеси личните си чувства със…
— Името му беше Хауи!
Големия Джим отново разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Някои жени не могат да бъдат вразумени!“, и я поведе към шезлонгите.
Бренда Пъркинс говори в продължение на близо половин час, като с всяка изминала минута тонът ѝ ставаше все по-хладен. В същото време се разпалваше все повече и повече. Каза му за лабораторията за метамфетамини, която бе създал с мълчаливото съгласие и подкрепа от страна на Анди Сандърс и (по всяка вероятност) Лестър Когинс. За потресаващите мащаби на разгърнатото там производство. За дистрибуторите на средно ниво, на които бе обещана закрила в замяна на информация. За паричните потоци. И как операцията се бе разраснала до такива размери, че местният фармацевт вече не можеше да осигурява необходимите съставки, без да събуди подозрения, ето защо се налагаше да ги внасят от други държави отвъд океана.