Двете момчета се спогледаха. Бени вдигна рамене и също затвори очи.
— О, могъщи Командос Джо37, моля те, чуй молитвата на твоя скромен редник Дрейк…
Нори го срита, без да отваря очи.
Джо се изправи (продължаваше да се чувства замаян, но въпреки това отново си дръпна от цигарата) и закрачи към велосипедите, оставени в закрития пасаж в края на парка.
— Къде тръгна? — попита го Нори все още със затворени очи.
— По-добре се моля, когато съм сред природата — отвърна момчето, но всъщност просто се нуждаеше от глътка свеж въздух. И не заради тютюна — цигареният дим му бе харесал, — а заради другите миризми във вътрешността на моста. На гниещо дърво и евтин алкохол… както и някакъв парлив, остър мирис, напомнящ за химически препарати, който се издигаше от река Престил под тях. (Готвача навярно би му казал, че това е мирис, в който рано или късно ще се влюби.)
Щом излезе на открито, Джо побърза да си поеме дълбоко дъх, ала не остана особено доволен. Във въздуха се долавяше нещо спарено, което го накара да се сети за семейната екскурзия до Ню Йорк миналата година. Вагоните на метрото миришеха почти по същия начин, особено привечер, когато бяха претъпкани с хора, прибиращи се вкъщи след работа.
Изтръска пепелта от цигарата в дланта си, след което я разпръсна по земята. Точно тогава забеляза Бренда Пъркинс.
Секунда по-късно нечия ръка докосна рамото му. Беше твърде лека и нежна, за да е на Бени.
— Коя е тази жена? — попита Нори.
— Познавам я по физиономия, но не ѝ знам името.
В този момент и Бени се присъедини към тях.
— Това е госпожа Пъркинс. Вдовицата на шефа на полицията.
Нори го сръчка с лакът.
— Искаш да кажеш на шерифа, глупчо.
Бени вдигна рамене.
— Добре де.
Загледаха се подире ѝ, понеже нищо друго не привлече вниманието им. Тя беше единственият човек на улицата. Всички останали бяха пред супермаркета, където вероятно се вихреше най-голямата битка за храна в историята. Трите деца бяха огледали ситуацията, но отдалеч; нямаше нужда някой да им казва да стоят на безопасно разстояние, особено като се имаше предвид, че трябваше да пазят ценната вещ, която им беше поверена.
Бренда пресече главната улица и закрачи по Престил Стрийт. Поспря се за момент пред къщата на семейство Маккейн, след което продължи към дома на госпожа Гринъл.
— Да тръгваме — каза Бени.
— По-добре да изчакаме, докато отмине — възрази Нори.
Бени вдигна рамене.
— И какво от това? Дори да ни види, ние сме само някакви хлапета, които се мотаят из парка. И знаете ли какво? Сигурно изобщо няма да ни види, дори и ако се блъсне в нас. Възрастните никога не забелязват децата. — Той се замисли. — Освен ако не карат скейтборд.
— Или пушат — добави Нори. Всички погледнаха към цигарите си.
Джо посочи към пазарската чанта в багажника над предната гума на велосипеда на Бени.
— Обаче имат навика да забелязват хлапетата, които се размотават със скъпи градски уреди.
Нори пъхна цигарата в ъгълчето на устните си. Това не само я направи още по-хубава и „печена“ в очите на приятелите ѝ, но ѝ придаде и вид на зрял човек.
Когато момчетата отново погледнаха към улицата, видяха, че вдовицата на шерифа разговаря с госпожа Гринъл. Разговорът им не беше дълъг. Госпожа Пъркинс бе извадила голям кафяв плик от чантата си и те видяха как го подава на госпожа Гринъл. Няколко секунди по-късно госпожа Гринъл почти затръшна вратата пред лицето на посетителката си.
— О, това беше доста грубо! — възкликна Бени. — Заслужава в продължение на цяла седмица да остава след часовете!
Джо и Нори се засмяха.
Госпожа Пъркинс бе така озадачена, че в продължение на един дълъг миг просто си стоеше на стъпалата пред къщата. После обърна бавно лице към парка и децата побързаха инстинктивно да се притаят в сенките. Така я изгубиха от поглед, ала Джо откри една пролука в дървената стена и надзърна през нея.
— Връща се към главната — докладва той. — Сега продължава нагоре по улицата… отново пресича…
Бени вдигна въображаем микрофон.
— Имаме видимост на единайсет часа.
Джо подмина думите му без коментар.
— Сега тръгва по моята улица — добави и се обърна към приятелите си: — Дали не възнамерява да посети мама?
— Мил Стрийт минава през четири карета, човече — отвърна му Бени. — Вероятността да е тръгнала към вас е минимален.
Джо въздъхна облекчено, макар че и сам не можеше да каже защо се притеснява от евентуално посещение на Бренда Пъркинс. Може би защото майка му си имаше предостатъчно грижи покрай баща им, който се намираше извън града, и момчето не искаше да я разстройват още повече. Беше му забранила да участва в сегашната им „мисия“ (както я бяха нарекли трите хлапета) и добре че беше госпожица Шамуей, за да я разубеди. Тя ѝ обясни, че Дейл Барбара е избрал именно Джо за тази работа и е изключително важно тя да бъде свършена.