— Госпожо Макклачи — бе казала Джулия, — ако някой изобщо може да се справи с този уред, това е вашият син.
Тези думи накараха Джо да се почувства много приятно, ала щом погледна към притесненото лице на майка си, настроението му изведнъж помръкна. От появата на Купола бяха минали едва три дни, но си личеше, че Клеър вече бе изгубила тегло. Начинът, по който държеше снимката на баща му, също караше Джо да се чувства зле. Сякаш го смяташе за умрял. А според момчето положението далеч не беше толкова лошо — баща му най-вероятно се излежаваше в някой мотел, където пиеше бира и гледаше филми по кабелната.
В крайна сметка майка му се бе съгласила с госпожица Шамуей.
— Да, стане ли въпрос за джаджи, той има страшен талант. От малък си е такъв. — После го измери с поглед от главата до петите и въздъхна. — Кога порасна толкова висок, сине?
— Не знам — отвърна чистосърдечно Джо.
— Ако те пусна да отидеш, обещаваш ли ми да внимаваш?
Той кимна.
— Вземи и приятелите си с теб — посъветва го Джулия.
— Вени и Дрейк? Добре.
— Бъдете дискретни — добави Джулия. — Нали знаеш какво значи това?
— Да, госпожо. Да не се набиваме на очи.
Двамата се спогледаха и тя прочете в очите му онова, което майка му не биваше да чуе:
„Да внимаваме да не ни хванат.“
3.
Бренда изчезна сред дърветата от двете страни на Мил Стрийт.
— Добре — кимна Бени. — Да вървим.
Той внимателно загаси цигарата си в импровизирания пепелник, след което отиде до колелото си и вдигна пазарската чанта от багажника. Вътре беше жълтият Гайгеров брояч, който бе минал през ръцете на Барби, Ръсти, Джулия… за да се озове при тримата приятели.
Джо взе капачката от сока и загаси цигарата си с мисълта, че трябва да опита отново, когато разполага с повече време, за да се концентрира над преживяването. От друга страна, може би пък беше по-добре да не го прави. Вече беше пристрастен към компютрите, комиксите на Брайън К. Вон и карането на скейтборд. Предостатъчно дини за една мишница.
— Скоро покрай нас ще започнат да минават хора — каза той на Бени и Нори. — И то много хора. Да се надяваме, че ще бъдат толкова уморени от забавленията си пред супермаркета, че няма да ни обърнат внимание.
В съзнанието му прозвучаха думите на госпожица Шамуей колко важно може да се окаже това за града. Той специално не се нуждаеше от убеждаване; вероятно разбираше значението на мисията им по-добре не само от майка си, но и от самата Джулия.
— А ако минат полицаи? — замисли се Нори.
— Тогава се връща обратно в торбата, а оттам излиза фризбито — отвърна Джо.
— Наистина ли смяташ, че под градския парк има заровен извънземен генератор? — попита Бени.
— Казах, че не е изключено — отбеляза Джо с малко по-остър тон, отколкото бе възнамерявал. — Всичко е възможно.
В интерес на истината според него това не просто бе възможно, но и беше доста вероятно. Ако Куполът нямаше свръхестествен произход, значи представляваше силово поле. А едно силово поле се нуждаеше от генератор, който да го захранва. Тоест оставаше им само да го намерят, за да се докаже тази теория… В същото време Джо не искаше да ги надъхва предварително с твърде високи очаквания; времето щеше да покаже дали е прав или не.
— Да започваме — предложи Нори и се шмугна под жълтата полицейска лента. — Надявам се вие двамата да сте се молили както трябва на боговете.
Джо не смяташе, че трябва да се моли за нещо, което може да свърши сам, ето защо молитвата му бе малко по-различна — ако открият генератора, Нори Калвърт да го дари с още една целувка. Този път по-дълга от предишната.
4.
По-рано тази сутрин, по време на „подготвителната“ им среща в дневната на Макклачи, Джо Плашилото бе събул първо дясната си маратонка, а после и белия спортен чорап, който носеше.
— Бързо лакомство ми дай или как мирише туй узнай! — подхвърли весело Бени.
— Млъквай, тъпчо — отвърна му Джо.
— Не наричай приятеля си „тъпчо“ — направи му забележка майка му, ала не пропусна да хвърли укорителен поглед и на Бени.
Нори се въздържа от коментар; просто гледаше заинтригувано как Джо слага чорапа върху килима и го приглажда с длан.