— И съвест на крокодил — добави старшата сестра. — Не пожелавам на никого това, което ѝ се случи, обаче ето един чудесен пример за кармично възмездие. Откога съм тук? Проклетият ми часовник е счупен.
Барби погледна своя.
— Сега е четиринайсет и трийсет. Следователно от пет часа и половина си поела по пътя на възстановяването. — Той се протегна, чу как гръбнакът му изпука и почувства известно облекчение. Май Том Пети беше съвсем прав, когато бе изпял, че чакането е най-гадното нещо на света. Струваше му се, че ще се чувства далеч по-добре, когато се озове в килията. Освен ако не беше мъртъв, естествено. Не биваше да се пренебрегва, че най-удобно за враговете му беше да го убият заради „оказана съпротива по време на арест“.
— Защо се усмихваш? — попита го Джина.
— Няма значение. — Той вдигна едни пинсети. — Сега мирувай и ме остави да свърша това. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.
— Трябва да стана и да ти помогна.
— Опиташ ли се да станеш, помощта ти ще се изчерпи с това да паднеш на пода.
Тя изгледа пинсетите.
— Знаеш ли изобщо какво да правиш с тях?
— Да се обзаложим ли? Имам златен медал от Олимпиадата по вадене на стъкълца.
— Надминаваш дори бившия ми съпруг по дрънкане на глупости — усмихна се тя. Барби предположи, че я боли — въпреки болкоуспокояващите, — и точно затова усмивката ѝ го накара да я хареса още повече.
— Няма да се окажеш от онези неприятни медицински служители, които се превръщат в тирани, щом дойде техният ред да бъдат лекувани, нали? — попита.
— Не, такъв беше доктор Хаскел. Веднъж под нокътя на палеца му се заби голяма треска и когато Ръсти предложи да я извади, заяви, че предпочитал това да бъде направено от специалист. — Тя се засмя, ала миг по-късно първо се намръщи, а после изстена.
— За да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че ченгето, което те удари, бе улучено с камък в главата.
— Ето я пак кармата. Изписахте ли го вече?
— Да. — Мел Сиърлс бе напуснал болницата преди два часа с бинтована глава.
Барби се наведе към нея с пинсетите и тя инстинктивно отвърна глава. Той допря внимателно длан до по-малко подутата ѝ буза и върна лицето ѝ в предишното положение.
— Знам, че се налага — въздъхна тя. — Просто много ме е страх за очите ми.
— Като се има предвид колко силно те удари, имаш късмет, че стъкълцата са се забили около тях, а не вътре в тях.
— Знам. Само недей да ми причиняваш болка, става ли?
— Става — кимна той. — Ще се изправиш на крака за нула време, Джини. Ще бъда много бърз.
Той избърса ръцете си, за да е абсолютно сигурен, че са сухи (не искаше да слага ръкавици, понеже щяха да нарушат прецизността му), и се наведе по-близо. Поне шест-седем малки парченца от счупените лещи се бяха забили във веждите и около очите ѝ, ала онова, което го притесняваше най-много, беше миниатюрното стъклено острие точно под ъгълчето на лявото ѝ око. Барби беше сигурен, че Ръсти веднага би го извадил, ако го беше видял, но медикът се бе концентрирал над носа ѝ.
„Направи го бързо — каза си. — Неуверените винаги се дънят.“
Той хвана здраво парченцето, измъкна го и го пусна в пластмасовото легенче на плота. На мястото, където се бе намирало, се появи капка кръв с големината на перличка.
— Готово — въздъхна облекчено. — Най-страшното мина. Съвсем малко остана. Оттук насетне ще е като детска игра.
— От твоите уста в божиите уши — изрече Джини.
Тъкмо бе махнал и последното стъкълце, когато Ръсти отвори вратата на стаята за прегледи и каза на Барби, че има нужда от помощта му. В едната си ръка държеше метална кутия от бонбони.
— За какво? — поинтересува се Барби.
— За един хемороид, който върви като човек — отвърна Ръсти. — Този анален цирей иска да си тръгне с плячката си от супермаркета. При нормални обстоятелства с радост бих го оставил да разкара задника си оттук, ала точно сега мисля да го използвам за нещо.
— Джини? — обърна се Барби към сестрата. — Добре ли си?
Тя му махна да върви към вратата. Той я послуша и тръгна след парамедика, ала щом прекрачи прага, Джини неочаквано му извика:
— Хей, красавецо!
Той се обърна и видя как жената му изпраща въздушна целувка.
Барби я улови и излезе в коридора.
8.
В Честърс Мил имаше само един зъболекар. Името му беше Джо Боксър. Кабинетът му се намираше в края на Страут Лейн и прозорците му гледаха към река Престил и Моста на мира. За съжаление живописният пейзаж се скриваше от погледа им, щом седнеха веднъж на зъболекарския стол, понеже Боксър често спускаше облегалката му до хоризонтално положение. Тогава единствената гледка, разкриваща се пред очите им, бяха залепените на тавана снимки на кучето — порода чихуахуа — на стоматолога.