— Имам чувството, че на една от тях проклетият пес е сниман, докато се изхожда — сподели веднъж Дъги Туичъл на Ръсти след посещението си при зъболекаря.
— Освен ако кучето не обича да си клечи така, но не ми се вярва. Сигурно съм прекарал поне половин час, зяпайки как рунтавата изтривалка с очи ходи по нужда, докато Бокс извади двата мъдреца, за които бях дошъл. С бургия, както ми се стори.
Фирмената табелка пред кабинета на доктор Боксър приличаше на баскетболни шорти, достатъчно големи, за да станат на някой великан от приказките. Бе боядисана в крещящо яркозелено и златисто — цветовете на „Дивите котки“ от Честърс Мил. Там пишеше: „ДЖОУЗЕФ БОКСЪР, СТОМАТОЛОГ“, а отдолу: „БЪРЗО И БЕЗБОЛЕЗНЕНО!“ Всички бяха единодушни, че беше доста бърз, но дали наистина работеше безболезнено… Това бе меко казано спорен въпрос. Освен това не признаваше никакви медицински осигуровки и приемаше само пари в брой. Ако някой дървосекач с подути венци и издути като на катерица бузи влезеше в кабинета му и започнеше да говори за стоматологичната си осигуровка, Бокс най-нагло му заявяваше да си вземе парите обратно от медицинските фондове и едва тогава да се върне при него.
Малко конкуренция в града вероятно би го накарала да посмекчи драконовската си политика, ала петимата или шестима стоматолози, които бяха опитали да заработят в Честърс Мил от началото на деветдесетте, в крайна сметка се бяха отказали. Носеха се слухове, че тази липса на конкуренция навярно се дължи на добрия приятел на Джо Боксър — Джим Рени, — ала така и не се намериха доказателства в подкрепа на това твърдение. Междувременно хората виждаха Боксър почти всеки ден зад волана на неговото порше, на чиято броня бе залепен стикер с надпис: „Другата ми кола също е порше.“
Когато Ръсти закрачи енергично по коридора, следван по петите от Барби, Боксър тъкмо се бе устремил към големите двойни врати на болницата. Или по-скоро се опитваше да ги достигне, защото Туич го държеше здраво за ръката. В другата си ръка зъболекарят държеше голяма пазарска кошница, пълна с дълбоко замразени гофрети. Нищо друго; само пакети с въпросните полуфабрикати. Барби се запита — и то не за първи път, — дали все още не лежи в канавката зад паркинга на „Дипърс“, пребит до смърт и с халюциниращ вследствие на комоциото мозък…
— Не мога да остана! — викаше Боксър. — Трябва веднага да се прибера и да ги сложа във фризера! Да не говорим, че това, което искаш от мен, абсурд да се получи, така че ме пусни да си ходя!
Барби забеляза лейкопласта над една от веждите на зъболекаря, както и широката превръзка на дясната му предмишница. Явно Боксър бе участвал в сериозна схватка за замразените си гофрети…
— Кажи на тоя грубиян да си разкара ръцете от мен! — обърна се стоматологът към Ръсти. — Вече се погрижиха за мен и е време да се прибирам вкъщи.
— Не още — изтъкна Евърет. — Опитваш се да се измъкнеш безплатно, а аз очаквам да си платиш за лечението.
Боксър беше дребничко човече, не повече от метър и шейсет и два на ръст, но в този миг вирна високомерно глава и изпъчи пилешките си гърди.
— Можеш да очакваш, каквото си искаш — заяви той. — Не смятам, че зъбно-челюстната хирургия, — за която щатът Мейн не ме е упълномощавал, между другото — е съизмерима с няколко си там превръзки. Работя като стоматолог, за да си изкарвам прехраната, Евърет, и очаквам да ми плащат справедливо за труда ми.
— Ще ти се заплати в Рая — обади се Барби. — Нали така разправя твоят приятел Рени?
— Това няма нищо общо с…
Барби направи крачка напред и се загледа в зелената пазарска кошница на зъболекаря. На дръжката ѝ пишеше: „Собственост на ФУД СИТИ“. Боксър се опита — без особен успех — да закрие съдържанието ѝ с длан.
— Като заговорихме за плащане, ти плати ли за тези гофрети?
— Не ставай смешен. Всички грабеха като обезумели. А аз взех само това. — Той хвърли арогантен поглед на Барби. — Имам много голям фризер и просто обожавам гофрети.
— „Всички грабеха като обезумели“ няма да ти помогне особено, ако ти повдигнат обвинение в грабеж — заяви съвсем спокойно Барби.
Въпреки че изглеждаше невъзможно Боксър да се надуе още повече, той някак си успя. Лицето му беше толкова червено, че изглеждаше почти пурпурно.
— Ами тогава ме закарай в съда! Но в кой съд? Значи делото е закрито! Ха!
И зъболекарят понечи да се врътне и да се изтръгне от хватката на Туич. Барби обаче се протегна и го хвана — не за ръката, а за кошницата.