После го откараха.
Във фоайето се възцари тишина. Младши и Франк се бяха качили при Рандолф. Картър, Джаки и Фреди Дентън се насочиха към другата полицейска кола. Линда стоеше до съпруга си и го гледаше умолително и в същото време гневно. После гневът ѝ изчезна и тя пристъпи към него с разперени ръце — искаше да бъде прегърната, пък дори и само за няколко секунди.
— Не — изрече той.
Тя застина.
— Какво ти става?
— На теб какво ти става? Не видя ли какво се случи току-що?
— Ръсти, тя е стискала армейските му плочки!
Той бавно кимна.
— Колко удобно, нали?
Лицето ѝ, което изглеждаше едновременно засегнато и обнадеждено, се вкамени. Тя забеляза, че ръцете ѝ все още са протегнати към него, и побърза да ги отпусне покрай тялото си.
— Четирима души — каза. — Трима, от които толкова жестоко пребити, че едва бяха разпознати. Естествено, че ще има две страни, и ти трябва добре да си помислиш на коя ще застанеш.
— Ти също, скъпа — отвърна съпругът ѝ.
Отвън Джаки ѝ извика:
— Линда, хайде!
Ръсти внезапно осъзна, че имат зрители, голяма част от които много пъти бяха гласували за Джим Рени.
— Просто помисли малко, Лин. И помисли за кого работи Питър Рандолф.
— Линда! — извика отново Джаки.
Линда Евърет закрачи към изхода на болницата с клюмнала глава. Не се обърна, за да погледне отново мъжа си. Ръсти гледаше невъзмутимо как се качва в колата. Ала щом вратата хлопна, нещо в него сякаш се счупи и той изведнъж започна да трепери. Имаше чувството, че ако не седне, буквално ще се строполи на земята.
Усети нечия ръка на рамото си. Беше Туич.
— Добре ли си, шефе?
— Да — отвърна глухо Евърет, сякаш отговорът му щеше да промени реалността. Барби бе замъкнат в ареста, а той току-що се бе скарал с жена си за първи път от — колко? — четири години? Май по-скоро шест. Не, изобщо не беше добре.
— Имам един въпрос — отбеляза Туич. — Ако тези хора са били убити, защо труповете им са закарани в погребалното бюро на Бауи, вместо да ги дадат на нас за аутопсия? Кой е предложил тази гениална идея?
Преди Ръсти да успее да отговори каквото и да било, светлините угаснаха. Генераторът на болницата най-накрая бе предал богу дух.
9.
След като ометоха и последните хапки от задушеното по китайски (за чието приготовление бяха отишли всичките ѝ оскъдни запаси от месо) и чиниите им светнаха, Клеър махна на трите деца да дойдат при нея. Погледите им се срещнаха и сърцето ѝ се сви. Изглеждаха толкова малки и невинни и в същото време на лицата им се четеше твърдата решимост да изпълнят докрай задачата си… Тя въздъхна тежко и подаде на Джо неговата раница. Бени надзърна вътре и видя три сандвича с желе и фъстъчено масло, три фаршировани яйца, три бутилки студен чай „Снапъл“ и половин дузина сладки със стафиди. И въпреки че току-що се бе нахранил, той направо грейна.
— Нямам думи, госпожо Макклачи! Вие сте истинска…
Тя сякаш не го чу; цялото ѝ внимание бе концентрирано върху Джо.
— Разбирам колко е важно всичко това, така че без проблеми мога да ви закарам, ако…
— Няма нужда, мамо — отвърна той. — За нула време ще сме там.
— Освен това е напълно безопасно — добави Нори. — По улиците няма жива душа.
Очите на Клеър продължаваха да бъдат вперени в сина ѝ.
— Обаче искам да ми обещаете две неща. Първо, че ще се приберете вкъщи, преди да се е мръкнало… Това не означава да чакате последните минути преди здрачаване; искам ви по домовете, докато слънцето е още в небето. Второ, че ако откриете нещо, ще запомните местоположението му и няма да пипате нищо. Мога да приема, че вие тримата навярно сте най-подходящите хора в града за търсенето на това нещо, но намерите ли го веднъж, оттам насетне то вече става работа за възрастните. Е, имам ли честната ви дума? Ако не я получа, идвам с вас като ваша гувернантка.
Бени явно се колебаеше.
— Никога не съм пътувал по Блек Ридж Роуд, но съм минавал покрай него. Не мисля, че вашата хонда сивик ще… ъ-ъ-ъ… успее да се справи с неравностите.
— Тогава или ми обещавате, или оставате тук.
Джо обеща. Както и другите двама. Нори даже се прекръсти.
Когато синът ѝ нарами раницата, Клеър пъхна вътре мобилния си телефон.
— Внимавай да не го изгубиш, млади господине.
— Ще внимавам, мамо — кимна той, като пристъпваше нервно от крак на крак. Нямаше търпение да тръгват вече.
— Нори? Мога ли да ти се доверя, че ще усмириш тези двамата, ако започнат да шантавеят?