— Престанете, престанете, стига сте го удряли! — Гласът сякаш идваше от невъобразимо далечно разстояние, ала Барби беше сигурен, че принадлежи на жената на Ръсти.
— Паднал е долу, не виждате ли, че лежи на пода?
Множество крака запристъпваха наоколо в странно подобие на гротесков танц. Някой стъпи върху задника му, препъна се, изруга и го срита в хълбока. Всичко сякаш се случваше някъде далеч оттук. Навярно по-късно щеше да го заболи, но засега не се чувстваше толкова зле.
Нечии ръце го сграбчиха и го вдигнаха до изправено положение. Барби понечи да надигне глава, но се оказа далеч по-лесно да я остави клюмнала. Замъкнаха го към килията в дъното на коридора и той забеляза как зеленият линолеум се плъзга под краката му. Какво беше казал Дентън? „Апартаментът ти те очаква.“
„Е, съмнявам се да има ментови бонбони и румсървис“ — мина му през ума. Не че му пукаше особено. Единственото, което искаше, бе да го оставят сам, за да може да оближе раните си на спокойствие.
Точно пред килията някой го срита отзад, за да го засили още повече. Барби полетя напред, като вдигна дясната си ръка, за да предпази лицето си от размазване в зелената тухлена стена. Опита да вдигне и лявата си ръка, ала тя продължаваше да е парализирана от лакътя надолу. Обаче съумя да защити главата си, а това не беше малко. Удари се в стената, олюля се и падна отново на колене до самия нар, сякаш възнамеряваше да се отдаде на смирена молитва преди сън. Зад него масивната врата изгърмя тежко по релсата си.
Барби се подпря на ръба на леглото и се помъчи да се надигне. Този път лявата му ръка се справи малко по-добре. Обърна се тъкмо навреме, за да види как Рандолф се отдалечава с наперена походка, стиснал юмруци и привел глава. Зад него Дентън размотаваше онова, което бе останало от превръзката на Сиърлс, докато самият Мел гледаше кръвнишки към килията (макар че свирепият му поглед придобиваше леко комичен оттенък заради слънчевите очила, които се бяха накривили на носа му). Зад мъжете в подножието на стълбите стояха техните две колежки. На лицата им се четяха смут и потрес. Линда Евърет изглеждаше по-бледа от всякога и на Барби му се стори, че вижда по миглите ѝ да проблясват сълзи.
Той призова цялата си воля и извика силно:
— Полицай Евърет!
Тя така се сепна, че подскочи. Дали някой изобщо я бе наричал „полицай Евърет“ преди? Може би децата по време на дежурствата ѝ пред училището, което навярно бе най-голямата ѝ професионална отговорност, с която се бе сблъсквала досега.
— Полицай Евърет! Госпожо! Моля ви, госпожо!
— Млъквай! — озъби му се Фреди Дентън.
Барби не му обърна внимание. Помисли си, че и бездруго съвсем скоро щеше да изпадне в несвяст, така че не биваше да прахосва последните си съзнателни мигове за глупости.
— Кажете на съпруга си да огледа труповете! Особено този на госпожа Пъркинс! Госпожо, трябва непременно да огледа труповете! Те няма да бъдат докарани в болницата! Рени няма да допусне да…
Питър Рандолф пристъпи напред. Барби видя какво взе шерифът от колана на Фреди Дентън и се опита да вдигне ръце пред лицето си, обаче безуспешно. Имаше чувството, че дланите му тежат цял тон.
— Това ще те усмири малко, синко — каза Рандолф. После пъхна полицейския спрей през решетките и натисна пулверизатора.
13.
Тъкмо бяха преполовили проядения от ръжда мост на Блек Ридж Роуд, когато Нори спря с колелото си и се загледа в отсрещния бряг на реката.
— По-добре да не спираме — изтъкна Джо. — Да използваме дневната светлина, докато още я има.
— Знам, но погледнете само! — посочи момичето с ръка.
На другия бряг, под стръмния склон и върху съхнещата тиня, където бяха текли водите на Престил, преди Куполът да пресече пълноводието му, лежаха труповете на четири елена. И по-конкретно — на възрастен самец, две сърни и малко еленче на не повече от година. Всички изглеждаха добре развити и охранени — изминалото лято бе чудесно и явно не бяха срещали затруднения в намирането на тучни треви. Джо виждаше облаците от мухи, роящи се около мъртвите животни, и даже му се стори, че долавя сънливото им бръмчене. И защо не? По принцип ромоленето на реката би трябвало да го заглуши, ала не биваше да забравя, че Престил вече не е същата.
— Какво е станало с тях? — учуди се Бени. — Смятате ли, че има връзка с онова, което търсим?
— Ако говориш за радиация — отбеляза Джо, — не мисля, че действа толкова бързо.
— Освен ако не става въпрос за ужасно силна радиация — обезпокои се Нори.