Джо посочи към стрелката на Гайгеровия брояч.
— Съгласен съм, но поне засега уредът ни не отчита такава радиация — заяви момчето. — Но дори стрелката да не излизаше от червения сектор, не мисля, че лъчевата болест може да убие четири големи животни само за три дни.
— Струва ми се, че единият крак на мъжкия е счупен — предположи Бени.
— Да, така е — кимна Нори. — Една от сърните също е със счупен крак. — Тя заслони очите си с длан. — Даже с два. Виждате ли под какъв странен ъгъл са огънати предните ѝ крака?
Първата асоциация на Джо беше, че сърната е умряла, докато се е опитвала да направи някакъв ужасно труден каскадьорски номер.
— Мисля, че са скочили — каза замислено Нори. — Опитали са се да прескочат реката, както правят онези дребните съселоподобни животинки…
— Лемури — подсказа ѝ Бени.
— Леминги, тъпчо! — поправи го Джо.
— Сякаш са се опитвали да избягат от нещо… — продължи момичето. — Как мислите?
Момчетата стояха безмълвни. И двете изглеждаха по-малки в сравнение с миналата седмица и приличаха на деца, принудени да слушат някоя особено зловеща история, разказана край лагерния огън. Стояха до велосипедите си и се взираха в мъртвите елени, сякаш хипнотизирани от съненото бръмчене на мухите.
— Продължаваме ли? — попита Джо след цяла вечност.
— Мисля, че нямаме друг избор — отвърна Нори и възседна колелото си.
— Добре — кимна Плашилото и последва примера ѝ.
— Няма що, в хубава каша ме забъркахте! — въздъхна Бени.
— Моля?
— Нищо, душевни братко — махна с ръка Бени. — Карай!
Щом прекосиха моста, хлапетата видяха, че всички елени са със счупени крайници. А годиначето беше и със спукан череп; вероятно бе паднало по стръмния склон, който преди появата на Купола бе представлявал част от речното корито.
— Пробвай пак с брояча — предложи Джо.
Нори включи уреда. Този път стрелката затанцува точно под +75.
14.
Пит Рандолф извади праисторическия касетофон от чекмеджето на Дюк Пъркинс, пробва го дали работи и откри, че батериите все още ги бива. Щом Рени Младши влезе в кабинета, той натисна бутончето за запис и сложи малкото „Сони“ в края на бюрото, така че младият мъж добре да го вижда.
Последният пристъп на мигрена беше поутихнал и сега Младши усещаше само леко напрежение в лявата част на главата си. Освен това се чувстваше напълно спокоен; двамата с баща му вече бяха „изрепетирали“ разпита и той знаеше точно какво да каже.
— Няма от какво да се притесняваш — беше го успокоил Големия Джим. — Ще бъде чисто и просто една формалност.
Така и се оказа.
— Как откри труповете, синко? — попита Рандолф и се отпусна назад на въртящия се стол. Беше махнал всички принадлежности на Пъркинс от бюрото и ги бе сложил в един шкаф в другия край на стаята. Хрумна му, че сега, след като и Бренда бе мъртва, преспокойно можеше да ги изхвърли на боклука. Личните вещи на покойниците губеха всякакъв смисъл, когато нямаше кой да ги потърси.
— Ами… — започна Младши, — тъкмо се връщах от патрулиране по шосе 117… Затова и пропуснах безредиците пред супермаркета…
— Имал си късмет — усмихна се шерифът. — Там настана голяма хуйня, извинявам се за френския си. Искаш ли кафе?
— Не, сър, благодаря, сър. Имам мигрена и кафето само влошава състоянието ми.
— И бездруго пиенето на кафе си е лош навик. Е, не толкова лош като пушенето на цигари, но пак е лоша работа. Знаеш ли, че пушех, докато не приех Христа с цялата си душа и не се покръстих?
— Не, сър, не знаех. — Младши започваше да се изнервя и се запита кога ли този идиот най-сетне ще престане да дрънка, за да му позволи да разкаже историята си и да си ходи.
— О, да… — Рандолф събра длани пред гърдите си. — Лестър Когинс ме покръсти… Накара ме да се потопя целия в Престил. Тогава отдадох цялото си сърце на Исуса. Не посещавам църквата толкова съвестно като баща ти и някои други хора, но преподобният Когинс беше рядко добър човек! — Шерифът въздъхна и поклати глава. — Клетникът! Има да тежи на съвестта на Дейл Барбара… Доколкото тоя изверг изобщо има съвест, де.
— Абсолютно прав сте, сър.
— За много неща има да отговаря пред Господа. Преди малко му дадох хубава порцийка газ, макар че това е нищожна отплата за онова, което е сторил. Но да се върнем на разказа ти. Връщал си се от патрулиране значи и…
— И се сетих, че някой ми беше казал, че е видял колата на Анджи в гаража ѝ. Така де, гаража на семейство Маккейн.
— Кой ти го каза?
— Франк ли беше? — Младши потърка слепоочието си. — Май че беше Франк.