— Продължавай.
— Както и да е, погледнах през един от прозорците на гаража и видях, че колата наистина си е там. Отидох до входната врата и натиснах звънеца, но никой не ми отговори. Тогава заобиколих къщата и минах отзад, защото бях разтревожен. И там усетих тази… миризма.
Рандолф кимна съчувствено.
— Тоест си следвал своя нюх. Точно така прави добрият полицай, синко, поздравления!
Младият мъж го изгледа мнително изпод вежди, чудейки се дали това не е някаква шега или проява на сарказъм, обаче в очите на шерифа се четеше искрено възхищение. Явно баща му бе успял да си намери помощник (първата мисъл, която му хрумна, всъщност беше „съучастник“), който бе по-тъп дори от Анди Сандърс. А Младши си мислеше, че това е просто невъзможно.
— Давай, продължавай. Знам, че е болезнено да го разказваш, но трябва да отметнем тази работа. Ох, за всички ни е болезнено.
— Добре, сър. Беше точно както го казахте. Просто последвах своя нюх. Задната врата беше отключена и носът ми ме отведе право в кухненския килер. Не можех да повярвам на очите си, защото това, което намерих…
— Тогава ли видя идентификационните армейски плочки?
— Да. Не. Горе-долу. Видях, че Анджи стиска нещо в ръката си… някаква верижка… но не можех да кажа какво точно държеше, а и не исках да пипам нищо. — Младши сведе скромно очи. — Все пак съм си само един новобранец…
— Правилно — кимна Рандолф. — Умно. Нали знаеш, че в друг случай веднага бихме извикали екипа от съдебномедицинските експерти към главния прокурор на щата — и така щяхме да заковем Барбара до стената, — но тази екстремна ситуация просто не го позволява. Все пак обаче смея да твърдя, че разполагаме с достатъчно доказателства. Много глупаво от негова страна да забрави армейските си плочки.
— Използвах мобилния си телефон и се обадих на баща си. Според това, което чух по радиото в колата, сметнах, че сте адски заети със супермаркета…
— Заети? — Шерифът завъртя театрално очи. — Синко, нямаш си и идея колко бяхме заети всъщност. Направил си най-правилното нещо, като си звъннал на баща си. Той де факто е част от нашия отдел.
— Татко извика двама полицаи — Фред Дентън и Джаки Уетингтън, — и те пристигнаха пред къщата на семейство Маккейн. Линда Евърет се присъедини към нас, докато Фреди правеше снимки на местопрестъплението. После Стюарт Бауи и брат му дойдоха с катафалката. Баща ми прецени, че така ще е най-добре, понеже медицинският персонал в болницата и бездруго бе твърде зает с пострадалите при бунта и прочие…
Рандолф кимна.
— Точно така. Помагай на живите, погребвай мъртвите. Кой намери армейските идентификационни плочки?
— Джаки. Тя разтвори дланта на Анджи с помощта на химикалка и те паднаха на пода. Фреди засне всичко.
— Да, фотографиите му ще ни потрябват за процеса. Който ще трябва да проведем сами, ако този шантав Купол не ни остави на мира. Обаче ще се справим. Нали знаеш какво пише в Библията? „Вярата повдига планини.“ По кое време откри труповете, синко?
— Около пладне — отвърна Младши и си помисли: „След като се сбогувах подобаващо с приятелките си.“
— Веднага ли се обади на баща си?
— Не веднага — каза Младши и хвърли на шерифа най-искрения поглед, на който бе способен. — Първо трябваше да изляза навън и да повърна. Бяха ужасно осакатени! Никога досега не съм виждал нещо подобно. — От гърдите му се отрони протяжна въздишка и той потръпна, сякаш преживяваше наново целия този ужас. Касетофонът едва ли щеше да улови потръпването му, ала Рандолф със сигурност щеше да го запомни. — Едва когато спазмите ми утихнаха, можах да звънна на баща ми.
— Добре, това е всичко, което ми трябва. — Нямаше повече въпроси за точния интервал, през който бе „патрулирал“, нито пък Младши бе помолен да напише доклад (което го устройваше напълно, понеже напоследък писането неизбежно му докарваше главоболие). Шерифът се наведе напред и изключи касетофона. — Благодаря ти, Младши. Защо не си вземеш почивка за днес? Прибери се и се наспи. Изглеждаш много уморен.
— Бих искал да съм тук, когато го разпитвате, сър. Барбара.
— Ами няма защо да се притесняваш за това точно днес. Ще му дадем двайсет и четири часа да се пържи в собствения си сос. Баща ти предложи тази идея и аз напълно я подкрепям. Ще го разпитаме утре следобед или утре вечерта, и ти ще можеш да присъстваш. Давам ти честната си дума. Ще му спретнем разпит за чудо и приказ.
— Да, сър. Добре.
— Без разните му там глупости от сорта на „правилото Миранда“39 и прочие.
— Точно така, сър.
— Е, благодарение на Купола няма да го водим и при областния шериф. — И Рандолф го изгледа многозначително. — Синко, този случай ще бъде истинско потвърждение на правилото „Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас“.