— Права си — каза накрая. — Наистина е важно. Рискът си струва. Или поне така мисля. Ако искаш, ти остани тук, Бени. Тази част от мисията е само за доброволци.
— Не, ще дойда с вас — заяви той. — Ако остана тук, ще ме смятате за пъзльо до края на живота ми!
— Че не си ли? — извикаха Джо и Нори в един глас, след което се спогледаха и избухнаха в смях.
17.
— Точно така, плачи!
Гласът идваше някъде отдалеч. Барби се обърна тромаво към източника му, ала не беше никак лесно да отвори пламналите си от болка очи.
— Има за какво да плачеш!
Човекът, който му говореше така, очевидно също плачеше. А и гласът му се стори познат. Барби се помъчи да отвори подпухналите си клепачи, но ги усещаше непосилно тежки. Очите под тях сякаш вибрираха в унисон с пулса му. Синусите му бяха до такава степен задръстени от секреция, че ушите му изпукаха, когато се опита да преглътне.
— Защо я уби? Защо уби моята рожба?
„Някой кучи син ме напръска със спрей. Дентън? Не, Рандолф.“
Най-накрая успя да отвори очи, като притисна длани до веждите си и ги изтегли нагоре. Тогава забеляза, че Анди Сандърс стои пред килията му с обляно в сълзи лице. А какво виждаше председателят на градския съвет? Арестант в килия, който определено изглеждаше виновен…
— Тя беше всичко за мен! — изкрещя Сандърс.
Зад него стоеше Рандолф. Шерифът изглеждаше смутен и нервно пристъпваше от крак на крак като хлапе, на което ужасно му се ходи до тоалетната. И въпреки че очите му горяха, а синусите му болезнено пулсираха, Барби не беше изненадан, че Рандолф е допуснал Сандърс да слезе тук долу. Но не защото Сандърс беше председател на градския съвет, а понеже шерифът не бе могъл да прояви достатъчно твърдост и да откаже.
— Хайде, Анди — каза Рандолф. — Стига вече. Поиска да го видиш и аз ти позволих, макар и да не го смятам за много редно. Ще бъде съден, както подобава, и ще си плати за всичко, което е сторил. Затова хайде да се качим горе и да ти налея чаша ка…
В същия миг Анди изведнъж го сграбчи за реверите на униформата. Беше с десетина сантиметра по-нисък от шерифа, ала въпреки това Рандолф изглеждаше уплашен. Барби не го винеше. Макар и да виждаше света през тъмночервена пелена, яростта на Анди Сандърс бе толкова силна, че прозираше през нея с ужасяваща яснота.
— Дай ми пистолета си! Съдебният процес ще е твърде милостив за него! И бездруго мръсникът ще се измъкне, понеже има високопоставени приятелчета, както ми каза Джим! Искам възмездие! Заслужавам възмездие, така че ми дай пистолета си!
Барби не смяташе, че желанието на Рандолф да угоди на Сандърс ще доведе дотам, че да допусне арестантът да бъде застрелян като плъх, но в същото време не беше докрай сигурен в това; навярно причината за появата на Сандърс тук не се изчерпваше само с малодушието на шерифа, защото в противен случай нямаше да го съпровожда само той.
Барби се изправи на крака.
— Господин Сандърс… — започна. Явно онова, с което го бяха обгазили, бе попаднало и в устата му, защото езикът и гърлото му също бяха подути, а гласът му по-скоро приличаше на хрипкаво носово грачене. — Не съм убил дъщеря ви, сър. Не съм убил никого. Ако се замислите, ще видите, че вашият приятел Рени се нуждае от изкупителна жертва и аз съм най-удобният…
Обаче на Анди не му беше до мислене. Ръцете му се изстреляха към кобура на Рандолф и пръстите му трескаво се опитаха да докопат автоматичния глок. Разтревожен и още по-объркан, шерифът се помъчи да задържи оръжието на мястото му.
В същия момент по стълбите се спусна някой с голямо шкембе, който се движеше доста грациозно за килограмите си.
— Анди! — проехтя гласът на Големия Джим. — Анди, друже… ела при мен!