На излизане той спря да каже на госпожа Дрейк, че Бени е добре. Алва май не се зарадва на новината, но му благодари. Дъги Туичъл, по прякор Туич Треперкото, седеше на задната броня на старомодната линейка, която Джим Рени и останалите общинари отказваха да заменят с нова и модерна кола, пушеше цигара и се припичаше на слънцето. Държеше портативно радио, жужащо от разговори: гласовете изскачаха като царевични зърна и се наслагваха един върху друг.
— Прибери тая бракма и да потегляме — подвикна Ръсти. — Знаеш ли къде отиваме?
Туич изключи радиото. Въпреки прякора си беше най-спокойният санитар, когото Ръсти познаваше, което означаваше, че наистина умее да запазва самообладание.
— Знам какво ти каза Джин-Джин — шосето на границата с Таркър, нали така?
— Да. Преобърнат лесовоз.
— Да, обаче има промяна в нарежданията. — Отиваме в обратната посока. — Той посочи на юг, където във въздуха се издигаше стълб от черен дим. — Виждал ли си някога разбит самолет?
— О, да, когато бях в армията. Загинали бяха двама души. Останките им можеха да се намажат на филия. Ще ми държи влага за цял живот. Джини каза, че всички там са мъртви. Защо…
— Може би — промърмори Туич, — но сега Пъркинс е пострадал и може би още е жив.
— Началникът Пъркинс ли?
— Самият той. Ако наистина пейсмейкърът му е гръмнал — така твърди Питър Рандолф, — положението му хич не е розово, обаче той е началник на полицията. Нашият безстрашен вожд.
— Туич. Готин! Пейсмейкърът не може да се взриви. Абсурдно е.
— Тогава Пъркинс може би още е жив и ще му помогнем. — Туич тръгна да заобиколи линейката и извади цигарите си.
— Няма да пушиш в колата! — скастри го Ръсти. Санитарят опечалено го изгледа. — Освен ако не ме почерпиш.
Онзи въздъхна и му подаде пакета.
— О, „Марлборо“! Любимата ми марка.
— Авантаджия — изпъшка Туич.
5.
Профучаха на червено на светофара на пресечката между шосета 117 и 119 в центъра на града; сирената виеше, двамата пушеха като комини (както винаги, когато стъклата бяха свалени) и слушаха бърборенето по радиото. Ръсти не разбра почти нищо, но едно беше ясно като бял ден — работното му време щеше да продължи много след четири часа.
— Братче, не знам какво е станало — промърмори Туич, — обаче ще видим истинска самолетна катастрофа. Е, не е като да гледаме как машината пада и се разбива, но е по-добре от нищо.
— Приятел, ти си напълно извратен.
Движението беше много натоварено, почти всички коли се движеха в южна посока. Неколцина шофьори може би пътуваха по работа, но според Ръсти повечето бяха мухи с човешки образ, привлечени от миризмата на кръвта. Туич с лекота задмина четири автомобила наведнъж — лентата в обратната посока беше изненадващо празна.
— Гледай, бе! — въодушевено възкликна санитарят. — Телевизионен хеликоптер! Ще ни дават по новините в шест, готин! Храбри парамедици свалят вражески… — Възторженият му монолог изведнъж секна. Хеликоптерът, който вероятно се намираше над местопроизшествието, рязко зави. За миг Ръсти видя числото 13 на корпуса и окото-лого на телевизия Си Би Ес. После машината експлодира и от ясното следобедно небе заваляха горящи отломки.
Туич изкрещя:
— Исусе, съжалявам! Не исках да падне. — И добави нещо детинско, от което Ръсти се трогна, въпреки че беше в шок: — Вземам си думите обратно!
6.
— Връщам се — заяви Гендрън. Свали бейзболната си шапка и избърса с нея окървавеното си бледо лице. Носът му се беше подул и приличаше на палец на великан. Под очите му се бяха вдлъбнали тъмни сенки. — Съжалявам, обаче цивката зверски ме боли, пък и… вече съм на години. Освен това… — Вдигна ръце и бавно ги отпусна. Стояха един срещу друг и ако беше възможно, Барби щеше да го прегърна и да го потупа по рамото.
— Май съвсем излезе от релси, а? — подхвърли.
Гендрън невесело се засмя:
— Това с хеликоптера преля чашата. — И двамата се загледаха към новия димен стълб.
Барби и Гендрън се бяха отдалечили от местопроизшествието на шосе 117, след като се бяха уверили, че свидетелите на катастрофата са повикали линейка за Елза Андрюс, единствената оцеляла. Жената май не беше тежко ранена, макар че не беше на себе си заради смъртта на приятелката си.
— Връщай се тогава. Бавно. Не бързай, спирай да си починеш.
— Ти продължаваш ли?
— Да.
— Смяташ ли, че това чудо свършва някъде?
Барби не отговори веднага. Отначало беше сигурен, обаче сега…