Не му остана време да види повече. Не му остана време за нищо. Сенеката се взриви над шосе 119 и върху нивите заваля огън. Заваляха и човешки отломки. Димяща ръка — ръката на Клодет, тупна до разполовения мармот.
Беше 21 октомври.
Барби
1.
На Барби му поолекна, след като отмина супермаркета „Фуд Сити“ и остави зад себе си централната част на града. Щом зърна табелата с надпис „НАПУСКАТЕ ЧЕСТЪРС МИЛ. ВЪРНЕТЕ СЕ МНОГО СКОРО“, се почувства още по-добре. Радваше се, че се е махнал от Мил, и то не само защото хубавичко го бяха натупали в проклетото градче. Настроението му се подобри от самия факт, че вече е на път. Поне от две седмици се чувстваше кофти, а като капак дойде побоят на паркинга на „Дипърс“.
— В общи линии аз съм бродяга-хайлайф — каза и се засмя. — Хайлайф на път за курорта Биг Скай. Мамка му, защо не? Монтана! Или Уайоминг. Скапаният Рапид Сити в Южна Дакота. Където и да е, само не тук.
Чу ръмженето на автомобилен двигател, обърна се, продължавайки да се движи заднишком, и вдигна палец. Видя омайваща комбинация — мръсен стар пикап „Форд“, управляван от млада готина блондинка. И то сламеноруса, тъкмо каквито харесваше най-много. Той пусна най-подкупващата си усмивка. Жената също се усмихна и… „Леле, братче — помисли си Барби. — Ако куклата е на йота над осемнайсет, ще си изям последния чек от «Дивата роза».“ Несъмнено беше прекалено млада за джентълмен, чукнал трийсетака, но не и на прокурорска възраст, както казваха в младостта му, прекарана в селяндурския щат Айова.
Пикапът намали скорост и той забърза към него… но малката натисна газта. Погледна го още веднъж. Още се усмихваше, само че със съжаление. Усмивката ѝ сякаш казваше: „За миг откачих, обаче си върнах разума.“
Барби си помисли, че май я познава, макар че не беше съвсем сигурен — в неделните утрини в „Дивата роза“ беше фрашкано с народ. Все пак му се струваше, че я е виждал с по-възрастен мъж (може би баща ѝ) и че двамата задълбочено четяха страници от „Сънди Таймс“. Да можеше да я заговори, докато го отминаваше, щеше да ѝ каже: „Щом не те беше шубе да ти направя бъркани яйца с наденица, можеше спокойно да ме повозиш няколко километра.“
Разбира се, нямаше време за словоизлияния, затова само вдигна ръка, за да покаже, че не се е засегнал. Стоповете на пикапа проблеснаха, като че ли тя реши да спре. После червените светлини угаснаха и машината отново зафуча по пътя.
През следващите дни, когато положението в Мил започна все повече да се скапва, той отново и отново си припомняше този мимолетен епизод. Мислеше си за второто проблясване на стоповете, изразяващо колебание… сякаш младата жена все пак го беше познала. „Това е готвачът от «Дивата роза», почти съм сигурна. Дали да не го…“
А може би беше бездна, в която бяха пропадали много по-достойни хора от него. Ако русокосата беше размислила, всичко в живота му след това щеше да е различно. Защото тя сигурно беше оцеляла — той повече не видя нито симпатичната блондинка, нито мръсния форд. Навярно беше излязла от Честърс Мил минути (дори секунди) преди затварянето на границата. Ако го беше качила, той щеше да е извън опасност.
„Освен ако — мислеше си през последвалите безсънни нощи — спирането да ме качи не я забавеше прекалено. В този случай може би пак нямаше да съм тук. Нито пък тя. Понеже на шосе 119 ограничението е осемдесет километра. А при осемдесет километра в час…“
На този етап от разсъжденията си винаги се сещаше за самолета.
2.
Самолетът прелетя над Барби тъкмо след като отмина автокъщата на Джим Рени, към която не питаеше топли чувства. Не защото му бяха пробутали скапан автомобил (от година не притежаваше кола — последната беше шитнал в Пунта Горда, Флорида.) Просто Джим Рени младши беше сред биячите на паркинга на „Дипърс“. Богато колежанче с комплекси, които избиваше чрез участието си в бандата. Барби знаеше от опит, че такива са всички Джимовци младши по света.
Само че всичко това вече беше зад него. Автокъщата на Джим Рени, Джим младши, „Дивата роза“ („Пържените миди са наш специалитет! Винаги ЦЕЛИ!“), Анджи Маккейн, Анди Сандърс. Всичко, включително „Дипърс“ („Побоите на паркинга са нашият специалитет“). А пред него? Портите на Америка, разбира се. Сбогом, провинциален Мейн, здравей, Биг Скай.
Или пък, мамка му, можеше отново да тръгне на юг. Колкото и слънчев да беше този ден, зимата се спотайваше на следващата или по-следващата страница от календара. На юг сигурно беше гот. Никога не беше ходил в Мъсъл Шоулс в Алабама, обаче названието му допадаше. Да му се не види, беше направо поетично и идеята така го окрили, че като чу бръмченето на малкия самолет, той погледна към небето и жизнерадостно помаха. Очакваше да го поздравят по традиционния начин с поклащане, само че пилотът не го удостои с подобна любезност, въпреки че машината летеше доста ниско. Барби предположи, че самолетът превозва екскурзианти — любителите на природните красоти със сигурност щяха да оценят по достойнство есенните краски на дърветата — или се управляваше от младок с временно разрешително, който се притеснява да не сгафи и не му е до разни пешеходци като Дейл Барбара. Туристи или младеж, който ще получи правото да пилотира сам едва след шест седмици… каквито и да бяха пътниците в самолета, Барби им желаеше всичко най-хубаво. Денят беше прекрасен и всяка стъпка, водеща извън Честърс Мил, го правеше още по-прекрасен. Прекалено много тъпанари обитаваха Мил, пък и пътешестването беше балсам за душата.