Роуз тръсна чиниите на първото свободно място, което ѝ попадна пред очите, и забърза към Дейл. Беше ниска и пълничка, затова застана на пръсти, за да го прегърне.
— Радвам се, че си тук, пусто да остане! — прошепна.
Той също я прегърна и целуна, после промърмори:
— Обаче Големия Джим и синчето му няма да се зарадват.
Хубавото беше, че тъкмо сега Рени не беше в заведението. Барби осъзна, че (поне в момента) за обитателите на Честърс Мил той, Дейл Барбара, е по-интересен от телевизионните репортажи за градчето им.
— Големия Джим да го духа! — добави Роуз. Дейл се засмя, възхитен от ожесточеността ѝ и доволен от дискретността ѝ. — Тя още шепнеше: — Мислех, че завинаги си напуснал Мил.
— Щях, но закъснях с няколко минути.
— Видя ли… онова?
— Да. После ще ти разкажа. — Пусна я, вгледа се в нея и си помисли: „Ех, защо не беше с десет години по-млада, Роуз… дори с пет…“
— Ще си получа ли обратно работата? — подхвърли.
Тя избърса сълзите си и кимна:
— Слагай престилката и бързо смени Ансън, преди да е изтровил всички ни.
Барби козирува, отиде в кухнята и изпрати Ансън да приема поръчките и да помага на Роуз при сервирането, Младежът облекчено въздъхна и преди да напусне поста си до скарата, сграбчи с две ръце дланта на Дейл и я раздруса:
— Хубаво, че се върна, приятел. Не съм виждал такава навалица. Направо щях да загина.
— Спокойно. Ще нахраним петте хиляди.
Ансън, който не познаваше библейските текстове и не знаеше, че Исус е нахранил пет хиляди души само с пет хляба и две риби, озадачено го изгледа:
— А? Какво каза?
— Няма значение.
Звънецът до прозорчето, през което подаваха пълните чинии, издрънча.
— Поръчка! — провикна се Роуз.
Барби грабна една шпатула и за миг се огледа — грилът беше в ужасно състояние както винаги, когато Ансън провеждаше ужасните си експерименти, наричани от него „готвене“ — после си сложи престилката, завърза я отзад и отвори шкафа над умивалника, пълен с бейзболни шапки, които обслужващите грила в „Дивата роза“ използваха вместо шапките на майстор-готвачите. Избра една с логото на „Тюлените“ в чест на Пол Гендрън (надяваше се новият му приятел вече да е със семейството си), сложи я с козирката назад и се залови за работа.
2.
В девет и петнайсет, почти час след края на обичайното работно време в събота, Роуз почти насила изпроводи последните клиенти, мърморейки, че са досадни навлеци. Барби заключи външната врата и обърна табелката с надписа „ЗАТВОРЕНО“. Вгледа се в петимата навлеци, които прекосиха улицата и тръгнаха към градската мера, където се бяха събрали петдесетина души и разговаряха помежду си. Гледаха на юг, където силна бяла светлина оформяше нещо като мехур над шосе 119. Светлината не беше от телевизионни прожектори; вероятно военните отцепваха периметъра. А как се прави това нощем? Разбира се, като се постави охрана и се освети мъртвата зона.
Мъртва зона. Звучеше адски злокобно.
Затова пък главната улица беше необичайно тъмна. В някои сгради имаше ток (там работеха генератори), светеха и витрините на магазина на Бърпи, книжарницата, супермаркета „Фуд Сити“ в подножието на хълма и още няколко магазина, захранвани от акумулатори, но уличното осветление не работеше и в повечето апартаменти горяха свещи.
Роуз седна на масата в средата на помещението и запали цигара (пушенето беше строго забранено в обществени сгради, но Барби нямаше да я издаде). Махна мрежичката, придържаща косата ѝ, и невесело се усмихна на новия-стар готвач, който седна срещу нея. Ансън старателно бършеше тезгяха и допълнително го „помиташе“ с дългата си коса, освободена от шапката на „Ред Сокс“.
— Мислех, че няма да видя по-голяма навалица от тази на Четвърти юли, но сгреших — промърмори Роуз.
— Ако не се беше появил, щяха да ме закарат направо в лудницата.
— На шосе Ф150 една блондинка за малко не ме качи на стоп. — Барби се усмихна, като си спомни случката. — В последния момент се отказа. Иначе отдавна щях да съм далеч оттук. От друга страна, можеше да ме сполети ужасната участ на Чък Томпсън и непознатата в самолета му. — По телевизията бяха съобщили кой е бил авиоинструкторът. Жената с него още не беше идентифицирана.
Роуз обаче знаеше името ѝ.
— Била е Клодет Сандърс. Почти съм сигурна. Вчера Дуди каза, че на следващия ден майка ѝ имала урок по пилотиране.
Барби посягаше да си вземе пържено картофче, но ръката му застина във въздуха. Внезапно загуби апетита си. Червеното в чинията с картофките повече приличаше на локвичка кръв, отколкото на кетчуп.