— При шейсет процента включени уреди генераторът изразходва два галона газ на час.
— Откъде знаеш? — попита Барби.
— Прочетох го на табелката отзад. От обяд, когато спря токът, вероятно разходът е три галона на час. Може би дори повече.
Роуз реагира мигновено:
— Анс, изгаси осветлението навсякъде освен в кухнята. Веднага! И завърти термостата на парното на най-ниската степен. — Позамисли се и добави: — Не, направо го изключи.
Дейл се усмихна и вдигна палец. Веднага беше схванала положението. Не всички в Мил щяха да са като нея. Не всички щяха да са склонни да приемат истината.
— Добре. — Младежът се поколеба. — Не смятате ли, че до сутринта… че най-късно до утре следобед…
— В полунощ президентът на Съединените щати ще направи обръщение към нацията — каза Барби. — Какво ти говори това, Анс?
— Да побързам да изгася лампите.
— Да не забравиш термостата — обади се Роуз, после се обърна към Дейл: — Ще изключа всичко и в жилището си. — Откакто преди десет години беше останала вдовица, тя живееше в апартаментче над ресторанта.
Той кимна. Беше обърнал една картонена покривчица за сервиране (с надпис „Разгледахте ли двайсетте забележителности в Мейн?“) и пресмяташе върху нея. Между двайсет и седем и трийсет галона пропан бяха изразходвани след падането на бариерата. Оставаха около петстотин и седемдесет. Ако Роуз сведеше потреблението до двайсет и пет галона дневно, теоретично газта щеше да стигне за три седмици. При двайсет галона дневно — икономията можеше да се постигне със затваряне на заведението между закуската и обяда и следобед преди вечерята, запасите щяха да са достатъчни за около месец.
„Не е зле — каза си. — Защото ако след месец градът продължава да е откъснат от света, и без това ще затворим, понеже продуктите ще свършат.“
— Какво мислиш? — попита Роуз. — И какви са тези сметки? Нищичко не разбирам.
— Понеже ги гледаш наобратно — отвърна той и осъзна, че всички в града щяха да реагират по същия начин. На никого не беше угодно да приеме истината.
Тя придърпа към себе си импровизирания бележник и провери сметките. После вдигна глава и сепнато погледна Барби. В този момент Ансън изключи осветлението и двамата останаха да се взират един в друг в полумрака, който (поне според Дейл) беше потресаващо убедителен. Положението хич не беше розово и можеше да се усложни още повече.
— Двайсет и осем дни ли? — промърмори Роуз. — Според теб се налага да си правим сметката за няколко седмици, така ли?
— Не знам, но когато бях в Ирак, някой ми даде екземпляр от прочутата Червена книжка на председателя Мао. Държах я в джоба си и я прочетох цялата. В нея се съдържат повече разумни идеи, отколкото биха се пръкнали в главите на нашите политици в редките им моменти на просветление. Един съвет ми се е запечатал в ума: „Пожелай си слънце, но изграждай диги.“ Мисля, че тъкмо това ние… тоест ти…
— Ние! — прекъсна го тя и докосна ръката му. Барби стисна дланта ѝ.
— Както кажеш. И така, налага се да икономисваме. Което означава да затваряме преди и след обяда и да включваме по-малко печки — никакви канелени ролца, макар и аз да ги обичам, никаква съдомиялна. Стара е и харчи много ток. Известно ми е, че Ансън и Дуди няма да са във възторг, задето ще мият чиниите…
— Не вярвам Дуди да се яви на работа скоро, ако изобщо се върне. Не и след като майка ѝ е мъртва. — Роуз въздъхна. — Ще ми се да вярвам, че е отишла до мола в Обърн. Въпреки че вероятно утре ще научи от вестниците за съдбата на Клодет.
— Може би. — Барби подозираше, че информацията от градчето и от външния свят към Честърс Мил ще е силно ограничена, ако кризата не приключеше скоро, и то с някакво разумно обяснение. Май прословутият звукоизолиращ щит на Максуел Стюарт5 се беше задействал.
Ансън се върна. Беше си облякъл якето.
— Свободен ли съм, Роуз?
— Тръгвай. Утре в шест да си на линия.
— Не е ли късничко? — Той се усмихна и добави: — Не че се оплаквам.
— Временно ще отваряме по-късно. — Роуз се поколеба. — И ще затваряме преди обяд и следобед.
— Сериозно? Супер! — Младежът погледна Барби. — Къде ще спиш? Можеш да пренощуваш при мен. Сейда гостува на техните в Дери. — Сейда беше съпругата му.
— Благодаря, но ще се върна в жилището си. Защо не, след като съм платил до края на месеца, нали така? Сутринта оставих ключовете при Петра от дрогерията, но още пазя резервните.
— Хубаво. До утре, Роуз. Ще бъдеш ли тук, Барби?
— И с топ не можеш ме мръдна от Честърс Мил.
Ансън се усмихна още по-широко:
— Яко! — И излезе.