— Ще ти отстъпя Джейд и Ясмин — заубеждава я приятелката ѝ. — Освен това имам страхотна… сещаш се какво. — Винаги казваше така, та ако някой ги подслушва, да не разбере за какво става дума.
Дуди обаче разбираше и усети леко гъделичкане между бедрата (точно в нейната… сещаш се какво), въпреки че и това беше тъп пубертетски навик и би трябвало отдавна да са го забравили.
— Не мога, Сам. Трябва да съм на работа в два, а…
— Ясмин чака — прекъсна я Саманта. — А ти я мразиш в червата.
Така си беше. Според Дуди Ясмин беше най-гадната. Пък и до два следобед имаше цели четири часа. Пък и какво толкова, ако позакъснееше? Роуз нямаше да я уволни. Кой друг щеше да се навие да върши тая скапана работа?
— Добре, но за малко. И само защото наистина мразя Ясмин.
Сами се изкиска, а Дуди добави:
— И вече не искам сещащ се какво. Нито другото.
— Твоя си работа. Идвай бързо.
Дуди се качи на колата и „отиде бързо“; разбира се, установи, че изтезанието на кукли не ѝ прави удоволствие, ако не е пушила малко трева, затова се надруса. Направиха на Ясмин „пластична операция“ на лицето с препарат за отпушване на канали, което си беше страхотна забава. После Сами я задържа да ѝ покаже сладурското розово боди, което си беше купила от „Деб“, и макар да беше пуснала коремче, според Дуди още изглеждаше супер (може би така ѝ се струваше, защото и двете бяха друсани… какво ти друсани, направо не бяха на себе си), и тъй като Литъл Уолтър още спеше (бащата беше настоял да го кръстят на някакъв стар блусар6 и Дуди си мислеше, че бебето може да е умствено изостанало, щом все спи, което изобщо нямаше да е чудно предвид количествата трева, дето Сам беше изпушила, докато беше бременна с него), двете си легнаха заедно и направиха „онова, другото“.
После заспаха, а когато Дуди се събуди, бебето ревеше, та се късаше, и минаваше пет часът. Вече беше адски закъсняла за работа, освен това Саманта извади бутилка „Джони Уокър“ и изпиха по една, две, три чаши, после решиха да проверят какво е станало с бебето Брац в микровълновата, обаче токът беше спрял.
Дуди се върна в града, като шофираше с около двайсет и пет километра в час и непрекъснато поглеждаше в огледалцето за обратно виждане за патрулна кола, защото знаеше, че ако някой я спре, то непременно ще е онази червенокоса мръсница Джаки Уетингтън. Гонеше я ужасна параноя. Страхуваше се, че ако баща ѝ е решил да се прибере по-рано от магазина, ще подуши дъха ѝ, вонящ на алкохол. Или пък че майка ѝ ще си е вкъщи, защото толкова се е уморила от тъпия урок по пилотиране, че се е отказала от редовното си посещение в залата за бинго.
„Моля те, господи — повтаряше си. — Моля те, помогни ми този път да ми се размине и повече няма да правя сещаш се какво. Нито другото. Никога, докато съм жива!“
Бог чу молбата ѝ. Тя не завари никого у дома. И тук токът беше спрял, но в главата ѝ беше такава каша, че това не ѝ направи впечатление. Качи се на пръсти в стаята си на горния етаж, свали панталона и блузата си и си легна. „Само за няколко минути“ — каза си. След малко стана, пъхна в пералнята дрехите, вонящи на ганджа, а самата тя се пъхна под душа. Миришеше на парфюма на Сами, който приятелката ѝ сигурно купуваше на литър от магазина на Бърпи.
Заради спрелия ток не можа да настрои радиочасовника и когато чукането по външната врата я събуди, вече се беше стъмнило. Навлече си халата и отиде да отвори — уверена беше, че червенокосата полицайка с големите цици е дошла да я арестува заради шофиране в нетрезво състояние и под въздействието на наркотици. Дуди смяташе, че тъкмо тази сещаш се какво не е незаконна, обаче не беше съвсем сигурна.
Не беше Джаки Уетингтън, а Джулия Шамуей, издателката на вестник „Демократ“. Държеше фенерче и с него освети лицето на Дуди (вероятно подпухнало от съня и със зачервени очи), после отпусна ръка, но за секунда лъчът пробяга и по нейното лице и Дуди видя съчувствие, от което сърцето ѝ се сви от страх.
— Горкото ми момиче — промълви Джулия. — Не знаеш, нали?
— Какво да не знам? — промърмори тя и усещането ѝ за паралелен свят се завърна. — Какво?
Джулия Шамуей ѝ отговори.
6.
— Анджи? Анджи, моля те, отговори!
Пак запристъпва по коридора. Ръката ѝ пулсираше от болка. Също и главата ѝ. Можеше да потърси баща си — госпожа Шамуей ѝ предложи да я закара до погребалното бюро на Бауи, обаче кръвта ѝ се смразяваше при мисълта за онова място. Освен това искаше да е с Анджи. Анджи щеше да я прегърне, без да пожелае да правят онова, другото. Тя беше най-добрата ѝ приятелка.