2.
Джулия Шамуей бавно крачеше по Къмънуелт Стрийт, където бяха къщите на най-богатите хора в градчето, вървейки към Мейн Стрийт. Щастливо разведена отпреди десет години, тя живееше в апартаментче над редакцията на „Демократ“ заедно с Хорас, старото си уелско корги. Беше го кръстила на великия Хорас Грийли, прославил се с фразата „Върви на запад, млади човече, върви на запад“7, въпреки че според нея истинската му заслуга беше работата му като главен редактор на „Ню Йорк Трибюн“. Казваше си, че ако може да работи наполовина добре колкото Грийли в „Трибюн“, ще се смята за преуспяла жена.
Разбира се, в очите на нейния Хорас тя вече беше преуспяла, поради което за нея той беше най-милото куче на света. Щеше да го изведе веднага щом се прибереше у дома, после щеше да си заслужи още по-голямо уважение, като пуснеше в паничката му няколко парченца от пържолата, останала от снощната ѝ вечеря. Така и на двамата щеше да им стане радостно, а тя изпитваше необходимост да се зарадва на нещо — на каквото и да било, защото беше много разтревожена.
Не ѝ се случваше за пръв път. Живееше в Мил четирийсет и три години — от раждането си до ден-днешен, и през последните десет все по-малко харесваше случващото се в родното ѝ градче. Тревожеше се от необяснимата разруха на градската канализация и на завода за преработка на отпадъци въпреки парите, които се наливаха в тях, тревожеше се за предстоящото затваряне на скикурорта „Облакът“, тревожеше се, че Джеймс Рени ограбва града с още по-големи суми, отколкото тя предполага (а тя предполагаше, че от десетки години Големия Джим краде като за последно). Разбира се, тревожеше се и от новото събитие, което ѝ се струваше прекалено мащабно, за да го проумее. Опиташе ли се да направи разбор на случващото се, умът ѝ се съсредоточаваше върху някаква наглед незначителна подробност — например, че все по-трудно се свързваше по мобилния си телефон. Да не говорим, че никой не ѝ се беше обадил, което беше много обезпокояващо. Не я притесняваше липсата на обаждания от загрижени приятели и роднини извън града, а това, че досега мобилният ѝ телефон щеше да прегрее от повиквания на репортери от други вестници — луистънския „Сън“, портландския „Прес Хералд“, дори от „Ню Йорк Таймс“.
Всички ли в Мил имаха същите затруднения?
Мислеше да отиде до границата с Мотън и да види какво става. Щом не можеше да позвъни на Пит Фрийман, най-добрия фотограф, сама щеше да фотографира местопроизшествието с верния си никон. Беше чула, че е създадена нещо като карантинна зона откъм страната на Мотън и Честърс Мил, може би и в други градове, но тя щеше да се промъкне до самата граница. Да, щяха да я предупредят, обаче щяха да си останат с предупреждението, ако преградата наистина беше непроницаема.
— Ще натрошат костите ми с камък и прът, но думите не могат да ме наранят — промърмори. Точно така. Ако думите можеха да я наранят, Джим Рени щеше да я прати в интензивното след материала ѝ за пародията на ревизия, направена преди три години. Естествено той беше вдигнал голяма пушилка и беше заплашил да съди вестника, но си остана само с това; Джулия се изкушаваше да напише редакционна статия по темата, дори ѝ беше намислила заглавие: „ПРЕСТЪПНИК ОТ ВЛАСТТА ОТЪРВАВА КОЖАТА“.
Да, тревожеше се за много неща. Свързано беше с работата ѝ. Не беше свикнала да се притеснява за собственото си поведение, а сега, докато стоеше на ъгъла на Мейн и Къмън Стрийт, я гнетеше безпокойство. Вместо да завие наляво по главната улица, тя се обърна в посоката, откъдето беше дошла. И каза тихо, както обикновено говореше на Хорас:
— Не биваше да оставям само онова момиче.
Нямаше да зареже Дуди, ако беше с колата си. Пък и хлапачката беше ужасно настоятелна. И миришеше особено. Наркотици? Може би. Джулия не беше от хората, които ще я осъждат. На младини и тя беше пушила трева. Може би наркотикът щеше да помогне на Дуди да преодолее болката от смъртта на майка ѝ.
— Не берете грижа за мен — каза момичето. — Ще намеря татко. Първо обаче ще се преоблека. — И посочи халата, с който се беше загърнала.
— Ще почакам — промърмори Джулия… въпреки че не ѝ се искаше. Чакаше я дълга нощ и като начало трябваше да изпълни дълга си към кучето. Хорас сигурно щеше да се пръсне, защото не го беше извела в пет часа, и сигурно беше гладен. Щом се погрижеше за него, щеше да отиде при онова, което хората наричаха бариера. За да види с очите си за какво става дума. Да направи снимки, ако има нещо за фотографиране.
След това ѝ предстоеше най-важното: да се опита да пусне извънредно издание на „Демократ“. Важно беше за нея и смяташе, че е важно за града. Разбира се, патакламата можеше да приключи до сутринта, но и умът, и сърцето ѝ подсказваха, че това няма да се случи.