Така или иначе… Сбърка, че остави сама Дуди Сандърс. Малката сякаш се държеше, но може би беше в шок и не осъзнаваше какво е станало. Разбира се, и дрогата оказваше влияние. Обаче говореше свързано.
— Няма нужда. Не искам да ме чакате.
— Сега не е хубаво да оставаш сама, миличка.
— Ще отида у Анджи. — Дуди сякаш се поразведри, макар че сълзите се стичаха по страните ѝ. — Заедно ще намерим татко.
Според Джулия малката Маккейн притежаваше мъничко повече ум от Дуди, която беше наследила красотата на майка си, но (за жалост) ума на баща си. Все пак Анджи беше приятелка и ако тази вечер някой имаше нужда от верен приятел, то това беше Дуди Сандърс.
— Мога да те придружа… — подхвана, макар да не ѝ се искаше. Даваше си сметка, че дори в зашеметеното си състояние момичето вероятно усеща нежеланието ѝ.
— Не. Само на няколко пресечки е.
— Ами…
— Госпожо Шамуей… сигурна ли сте? Наистина ли майка ми…
Джулия неохотно кимна. Ърни Калвърт беше потвърдил, че е видял номера на самолета. Получила беше от него и нещо, което би трябвало да се предаде на полицията. Сигурно щеше да го убеди да отиде в участъка, ако не беше смайващата новина, че Дюк Пъркинс е мъртъв и го замества онзи некадърен пор Рандолф.
Ърни ѝ даде окървавената шофьорска книжка на Клодет Сандърс. Беше в джоба ѝ сега, докато стоеше на площадката пред къщата на Сандърс, и там щеше да остане. Щеше да я предаде или на Анди Сандърс, или на това бледо момиче, когато му дойдеше времето… но моментът още не беше настъпил.
— Благодаря — учтиво каза Дуди. — Вървете си, ако обичате. Не ви гоня, обаче… — Затвори вратата, без да довърши изречението.
И какво направи Джулия Шамуей? Подчини се на двайсетгодишно момиче, побъркано от скръб и вероятно дрогирано дотолкова, че да не отговаря за действията си. От друга страна, не можеше безкрайно да виси тук, колкото и да съчувстваше на Дуди. Имаше и други отговорности — Хорас, вестника. Едни се присмиваха на черно-белите снимки, направени от Пит Фрийман, и на обширните материали, посветени на местни събития, като например ежегодния магичен бал на средното училище; други твърдяха, че вестникът става само за постилане на котешката тоалетна, но всички четяха „Демократ“, особено когато се случеше някакво нещастие. Джулия беше решена утре съгражданите ѝ да си получат вестника, дори ако ѝ се наложеше да будува цяла нощ. Което ѝ беше в кърпа вързано, след като и двамата редовни репортери бяха заминали извън града за уикенда.
Установи, че всъщност се радва на предизвикателството, и забрави Дуди Сандърс.
3.
Хорас я изгледа обвиняващо, но по килима не се виждаха мокри петна, нямаше и кафява купчинка под стола в коридора — магическо местенце, което според Хорас беше невидимо за човешките очи. Джулия му сложи каишката, изведе го на улицата и докато търпеливо го чакаше да се изпишка до любимата си канавка, се взря в кълбото от бяла светлина на южния хоризонт. Все едно беше кадър от научнофантастичен филм на Стивън Спилбърг. В далечината се чуваше бумтенето на хеликоптерите. Да му се не види, колко мощни прожектори бяха включили? Северен Мотън сякаш се беше превърнал в иракско летище.
Хорас взе да обикаля в кръг, търсейки съвършеното местенце за завършване на тазвечерния ритуал по облекчаването. Джулия използва възможността и отново опита да се свърже по мобилния си телефон. Също като преди чу нормалната поредица от бибиткания… после те прекъснаха и настъпи тишина.
„Ще се наложи да фотокопирам вестника. Което означава максимум седемстотин и петдесет екземпляра.“ От двайсет години „Демократ“ не се печаташе в собствения печатарски цех. До 2002 всяка седмица тя носеше макета на вестника в печатница „Вю Принтинг“ в Касъл Рок, а сега не ѝ се налагаше да прави дори това. Във вторник вечерта изпращаше страниците по електронната поща и вестниците, старателно опаковани с найлон, се доставяха в Честърс Мил преди седем сутринта на следващия ден. За Джулия, която беше свикнала с корекциите, нанасяни с молив, и напечатаното на машина копие, новата процедура беше истинско вълшебство. Само че вълшебните неща бяха ненадеждни. И тази вечер се оказа, че скептицизмът ѝ относно нововъведенията, е бил напълно основателен. Може би щеше да съумее да изпрати материалите по електронната поща, но готовите вестници нямаше как да бъдат доставени рано на следващия ден. За щастие в бившия печатарски цех беше монтиран голям генератор, фотокопирната машина работеше безотказно и в склада имаше над петстотин пакета хартия. Ако можеше да повика на помощ Пит Фрийман… или Тони Гуей, отговарящ за спортните репортажи…