Рандолф кимна:
— И то с леви убеждения. Над бара са закачили снимка на чичо Барак.
— Именно. — Отгоре на всичко Дюк Пъркинс беше позволил на онези двама мърляви хипита да си разиграват коня — в тяхното заведение се танцуваше, гърмеше рок и се пиеше до един през нощта. Старецът ги беше закрилял, а виж каква беля докараха на Младши и приятелите му. Обърна се към Анди Сандърс: — Дръж под ключ всички лекарства, отпускани с рецепта. Не говоря за назонекс или лирика. Сещаш се какво имам предвид.
— Всички медикаменти, съдържащи опиати, вече са под ключ — отвърна Анди. Изглеждаше обезпокоен от обрата на разговора. Рени знаеше причината, но не му пукаше, че аптекарят нарушава закона; сега имаха много по-важна работа.
— За всеки случай вземи допълнителни предпазни мерки — промърмори.
Андрея явно се изплаши. Сандърс я потупа по ръката:
— Не се безпокой, разполагаме с достатъчно за онези, за които лекарствата са жизненонеобходими.
Тя му се усмихна.
— Мисълта ми е, че всички в града трябва да останат трезви, докато приключи кризата — заяви Рени. — Съгласни ли сте? Гласувайте.
Всички вдигнаха ръце.
— А сега да се върнем към онова, с което започнахме, ако не възразявате. — Погледна Рандолф, който разпери ръце, сякаш едновременно се извиняваше и го молеше да продължи.
— Трябва да сме наясно, че хората ще се изплашат. А изплашените хора вършат бели, независимо дали са пияни или не.
Андрея погледна таблото вдясно от Рени: с бутони за телевизията, радиото със средни и ултракъси вълни и с вградено записващо устройство — нововъведение, което Големия Джим мразеше.
— Не трябва ли да го включим?
— Не виждам защо.
Проклетото записващо устройство (напомнящо за Ричард Никсън) беше идея на сополанко на име Ерик Евърет — трийсетинагодишен досадник, работещ като медик, когото всички в града наричаха Ръсти. На редовното събрание на жителите на Честърс Мил преди две години Евърет беше предложил идиотската идея, представяйки я като голяма стъпка в бъдещето. Предложението беше неприятна изненада за Рени, който обикновено не допускаше да го изненадат, особено политическите му противници.
Той възрази, че цената ще е твърде висока. В повечето случаи тази тактика успяваше при стиснатите янки, но този път удари на камък; Евърет представи разчет (данните вероятно беше получил от Дюк Пъркинс), който показваше, че федералното правителство ще плати осемдесет процента, субсидирайки програма, останала от времената на разточително харчене при управлението на Клинтън. Големия Джим беше надхитрен.
Не му се случваше често и не му се понрави, само че стажът му в политиката беше много по-дълъг, отколкото медицинския стаж на този Ръсти, и той знаеше, че има голяма разлика между загубена битка и загубена война.
— Може ли поне някой да води протокол? — плахо подхвърли Андрея.
— Според мен е по-добре заседанията ни да са неофициални. Поне засега! — заяви Рени. — Всичко, което обсъждаме, ще си остане между нас четиримата.
— Ами… щом смяташ така…
— Двама могат да пазят тайна само ако единият е мъртъв — отнесено избърбори Анди.
— Точно така, друже — кимна Големия Джим, все едно беше чул някакъв бисер на мъдростта. Обърна се към Рандолф и добави: — Основната ни грижа — основното ни задължение към града — е поддържането на реда до края на кризата. Което означава полицейски мерки.
— Правилно! — побърза да се съгласи Рандолф.
— Сигурен съм, че сега началник Пъркинс ни гледа от небето…
— Заедно с жена ми — обади се Анди. — Заедно моята с Клоди. — Той шумно се изсекна в носната си кърпа. Рени потръпна от отвращение, но го потупа по ръката (която не държеше кърпата).
— Точно така, Анди, двамата са заедно и се радват на Божията благодат. Но за нас тук, на земята… Пит, с колко души разполагаш?
Знаеше отговора. Знаеше отговорите на повечето си въпроси. Така животът беше много по-лесен. Към участъка на Честърс Мил се числяха осемнайсет полицаи — дванайсет „редовни“ на пълен работен ден и шестима „резервни“ на непълен (въпросните шестима бяха прехвърлили шейсетте и беше изгодно да ги държат на работа заради смехотворните заплати). Рени беше сигурен, че петима от „редовните“ служители на реда са извън града — или бяха със семействата си на футболния мач на гимназията, или на учението в Касъл Рок. Началник Пъркинс беше мъртъв. И макар Големия Джим да се придържаше към правилото да не се говори лошо за умрелите, беше уверен, че за града е по-добре старият Дюк да е на небето, отколкото тук, опитвайки се да оправи мазало, което беше далеч над ограничените му възможности.