Докато той набираше номера със странния код, Джулия извади фотоапарата и започна да снима. Светкавицата се губеше на фона на ярките прожектори, но Барби забеляза, че пехотинците потрепват при всяко нейно проблясване. „Може би се молят да не се видят отличителните им знаци“ — помисли си.
2.
Полковник Джеймс О. Кокс от армията на Съединените щати беше казал, че в десет и половина ще чака с ръка на телефона.
Барби и Джулия Шамуей бяха позакъснели и Дейл позвъни едва към единайсет без двайсет, но полковникът явно не беше отместил ръка от телефона, защото се обади на секундата:
— Привет. Кен е на телефона.
Дейл още беше вбесен, обаче не можа да се сдържи и прихна:
— Тук е Барби, сър. Хитрушата, на която все ѝ върви.
Кокс също се засмя. Несъмнено си мислеше, че разговорът е потръгнал добре.
— Как си, командир Барбара?
— Добре съм, сър. Моите уважения, сър, но сега съм просто Дейл Барбара. Командвам само гриловете и фритюрниците в местния ресторант и не съм в настроение за празни приказки. Озадачен съм, сър, и съм адски вбесен, задето шайка смотани пехотинци са ми обърнали гръб и отказват да ме погледнат в очите.
— Ясно. Искаш от мен обяснения. Ако тези момчета можеха да помогнат да се сложи край на това положение, щеше да гледаш лицата вместо задниците им. Вярваш ли ми?
— Чувам ви, сър. — Което не беше отговор на въпроса.
Джулия продължаваше да снима. Барби се приближи до банкета. Оттук се виждаше голяма палатка, разпъната зад камионите. И по-малка — вероятно служеща за столова, плюс паркинг, претъпкан с още камиони. Морските пехотинци си бяха устроили лагер, вероятно имаха лагери и на изходите от града при шосета 119 и 117. Следователно се подготвяха за дълъг престой. Сърцето му се сви.
— Вестникарката там ли е? — попита Кокс.
— Да. Фотографира като побесняла. Предупреждавам ви, сър, че ще ѝ кажа всичко, което ми съобщите.
Джулия престана да снима и му се усмихна.
— Ясно, капитане.
— Сър, няма да спечелите точки, като ме наричате така.
— Добре де, Барби. Доволен ли си?
— Да, сър.
— Колкото до снимките, които дамата реши да публикува… дано има достатъчно акъл да ги подбере, та да не изкара акъла на хората в това ваше градче.
— Мисля, че има.
— И ако ги изпрати по електронната поща на някого отвъд… преградата, примерно на многотиражно списание или на „Ню Йорк Таймс“, ще останете без интернет както без стационарни телефони.
— Сър, това е мръсен но…
— Решенията не вземам аз, а големите клечки. За твое сведение.
Барби въздъхна:
— Ще ѝ предам.
— Какво? — обади се Джулия.
— Че ако изпратиш на някого снимките, ще накажат целия град, като отнемат достъпа до интернет.
Джулия направи жест, който Барби обикновено не свързваше с изискани републиканки. Той отново заговори на Кокс:
— Колко можете да ми кажете, сър?
— Всичко, което знам.
— Благодаря, сър — каза Барби, макар да се съмняваше, че полковникът ще бъде напълно откровен. Военните никога не споделяха всичко, което знаеха. Или си въобразяваха, че знаят.
— Наричаме го Купола — подхвана Кокс, — въпреки че всъщност не е купол. Поне така смятаме. Според нас е капсула, чиито очертания прилягат абсолютно точно към очертанията на града.
— Знаете ли колко е висок този купол?
— Смятаме, че е около осем хиляди метра. Още не знаем дали горната му част е плоска или заоблена.
Барби мълчеше. Беше загубил дар-слово.
— Колкото до дълбочината… Засега можем да кажем само, че е повече от три метра и половина, съдейки по разкопките, които правим на границата между Честърс Мил и градчетата на север.
— Местните наричат този район ТР-90 — промърмори Барби и не позна собствения си глас — толкова беше тих и вял.
— Все едно. Важното е друго. Видях спектрографски снимки, които буквално ме шашнаха. Дълги метаморфични скални пластове, разцепени на две. Помежду им няма пролука, но ясно се вижда мястото, на което скалната маса откъм север е хлътнала. Направихме запитване в сеизмологичния център в Портланд и — бинго! В 11.44 е регистрирано земетресение със сила две цяло и едно по Рихтер. Тогава се е спуснал Куполът.
— Браво на вас! — Барби предполагаше, че тонът му е подигравателен, но беше толкова зашеметен и смаян, че не беше сигурен.
— Сведенията за дълбочината не са окончателни, но са убедителни. Разбира се, проучването е на съвсем начален етап, обаче изглежда, че това чудо се е вкопало в земята на дълбочина, равна на височината му. И ако височината е осем хиляди метра…