Църквата беше нова като генератора и изградена от скъпа кленова дървесина. Обзавеждането беше спартанско. Зад голия гръб на Лестър се намираха три реда пейки. Пред него беше амвонът — аналой с Библия върху него и голям дървен кръст, окачен на пурпурна завеса. Балконът за хористите беше вдясно, в единия му край бяха струпани музикалните инструменти.
— Боже, чуй молитвата ми — изрече Лестър с гърления си глас, предназначен за молитви насаме, когато не театралничеше, а наистина се обръщаше към „началника“ си. Държеше въже с дванайсет възела — по един за всеки апостол. Деветият, обозначаващ Юда, беше боядисан в черно. — Боже, чуй молитвата ми в името на разпнатия и възкръснал Исус.
Той се заудря с въжето — първо по едното рамо, после по другото. При всеки удар по плътта му, покрита с белези, се чуваше звук като от тупалка за килими. И преди Лестър се беше бичувал, но никога с такава ожесточеност.
— Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми!
Туп… туп… туп… туп. Болка като от пареща коприва. Като от изгаряне. Проникваща по магистралите и страничните пътища на жалките му човешки нерви. И ужасяваща, и ужасно приятна.
— Боже, всички в този град сме грешници и аз съм най-големият! Слушах Големия Джим Рени и вярвах на лъжите му! Да, вярвах, а сега дойде часът на разплатата. Така е откакто свят светува — всички плащат за греховете на един. Не се гневиш лесно, но когато ни връхлети, Твоят гняв е като буря над житна нива — не помита едно стъбло, а много.
В Мил имаше и други грешници (той не беше наивен и знаеше, че мнозина ругаят, танцуват, правят секс и се дрогират), които несъмнено заслужаваха да бъдат бичувани, но ги имаше и във всеки друг град, а само Честърс Мил беше сполетян от това ужасно Божие наказание.
И все пак… все пак… възможно ли беше неведомото проклятие да не е заради неговия грях? Да. Но твърде невероятно.
— Боже, кажи ми как да постъпя. На кръстопът съм. Ако волята Ти е утре да застана на този амвон и да призная какво ме убеди да сторя онзи човек, какви грехове извършихме заедно и какви — само аз, ще се подчиня. Само че това ще е краят на службата ми като свещеник и ми е трудно да повярвам, че го искаш от мен в такъв съдбовен момент. Ако пожелаеш да чакам… да чакам и да видя какво ще се случи… да чакам и да се моля с паството си да се освободим от бремето… ще се подчиня. Да бъде волята Ти, Господи. Сега и завинаги.
Престана да се бичува (усещаше как топли и успокояващи ручейчета се стичат по гърба му; няколко възли на въжето бяха почервенели) и вдигна към тавана лицето си, обляно в сълзи.
— Защото тези хора не могат без мен? Боже. Знаеш, че тъкмо сега съм им най-необходим. Затова… ако волята Ти е тази чаша да бъде отдръпната от устните ми… моля те, дай ми знак.
Той зачака. И не щеш ли, Бог каза на Лестър Когинс:
— Ще ти пратя поличба. Иди при твоята Библия, както правеше като малък след онези лоши сънища.
— Ей-сега! — възкликна Лестър. — Веднага.
Преметна на врата си въжето с възлите, при което то увисна на раменете и гърдите му като кървава подкова, и се качи на амвона, без да обръща внимание на кръвта, която течеше на вадички по гърба му и се просмукваше в ластика на шортите му. Застана зад катедрата, сякаш се готвеше за проповед (въпреки че и в най-страшните си кошмари не се беше виждал да проповядва полугол), затвори Библията и стисна клепачи:
— Господи, да бъде волята Ти. Отправям ти въпрос в името на Твоя Син, разпнат в позор и възкръснал в слава.
И Господ каза:
— Отвори Моята Книга и виж какво пише.
Лестър се подчини (внимаваше да не отвори Библията по средата — това си беше чист Стар завет). Сложи пръста си върху една страница, после отвори очи и се наведе. Беше двайсет и осми стих от двайсет и осма глава от Второзаконието. Той прочете:
— „Ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето.“
Това с вцепеняването на сърцето не беше толкова зле, но като цяло цитатът не беше окуражаващ. Нито пък ясен. После Бог отново проговори:
— Не спирай дотук, Лестър.
Пастор Когинс зачете двайсет и деветия стих:
— „И ще ходиш пипнешком по пладне…“ Да, Господи, да — прошепна той и продължи: — „… както слепец ходи в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“ Ще ослепея ли, Боже? — възкликна. — Моля Те, не ми го причинявай, въпреки че ако такава е волята Ти…
Господ пак му каза:
— Да не ти е изпила чавка ума, Лестър?
Пастор Когинс се ококори. Бог беше изрекъл една от любимите фрази на майка му.