Линда застана на горната площадка и завърза колана на белия си халат. Одри я видя и пак излая, все едно казваше: „Махни ми се от пътя!“
— Престани! — сопна се Линда, но кучето се шмугна край нея, като едва не я събори, и хукна по коридора към детската стая.
Лин извади от джоба си своето минифенерче:
— Да му се не види, какво…
— Върни се в спалнята — извика ѝ Ръсти.
— Друг път! — Тя го изпревари и се затича по коридора, осветявайки пътя си с малкото фенерче.
Момиченцата бяха на седем и пет годинки и наскоро бяха навлезли в онова, което майка им наричаше „етап на осъзнаване на женствеността“. Одри стигна до вратата на детската стая, изправи се на задните си лапи и задраска по нея.
Ръсти настигна жена си тъкмо когато тя отвори вратата. Кучето се втурна в стаята, без дори да погледне леглото на Джуди, която дълбоко спеше. Джанел обаче не спеше. Не беше и будна. Щом фенерчетата я осветиха, Ръсти разбра истината и се прокле, задето по-рано не е разбрал какво се случва… какво се случва от август насам или дори от юли. Защото поведението на кучето беше документирано в учебниците по медицина. Не беше прозрял истината, въпреки че щеше да му избоде очите.
За щастие Джанел (отворените ѝ очи бяха забелени) не се гърчеше, но цялата се тресеше. Беше изритала завивките и на долнището на пижамата ѝ тъмнееше мокро петно. Свиваше и отпускаше пръсти, като че ли се подготвяше да свири на пиано.
Одри седна до леглото и се втренчи в малката си господарка.
— Какво ѝ е? — изпищя Линда.
Джуди се размърда и сънено измънка:
— Мамо… Сутрин ли е? Изпуснах ли автобуса?
— Има епилептичен пристъп — отвърна Ръсти.
— Направи нещо! — изкрещя жена му. — Ще умре ли?
— Не. — Онази частица от мозъка му, която продължаваше да разсъждава логично, му подсказваше, че почти сигурно дъщеричката му има петит мал — лека форма на парциалната епилепсия с много кратка загуба на съзнанието. Само че когато става въпрос за собственото ти дете, леката форма изглежда много тежка.
Джуди седна в леглото и плюшените ѝ играчки се посипаха на пода. Ококорила се беше от страх и не се успокои дори след като майка ѝ я взе на ръце.
— Накарай я да престане! Накарай я, Ръсти!
Ако диагнозата му беше вярна, пристъпът щеше да премине от само себе си.
„Моля те, Господи, нека спре от само себе си!“ — помисли си.
Обгърна с длани главата на Джанел и се опита да я повдигне, за да е сигурен, че нищо не затруднява дишането на малката. Отначало не успя. Проклетата дунапренова възглавница му пречеше. Запрати я на пода и неволно удари с нея Одри, но кучето не помръдна, а продължи да се взира в момиченцето.
Той отметна назад главата на Джанел, наведе се и се вслуша в дишането ѝ. Не беше учестено, малката не се задъхваше за кислород.
— Маминко, какво ѝ е на Джанджан? — изплака Джуди. — Луда ли е? Какво ѝ става?
— Не е луда, само е малко болна. — Ръсти се удиви от спокойния си глас. — Защо с мама не Отидете в нашата…
— Не! — едновременно извикаха двете.
— Добре, но пазете тишина, за да не я изплашите, като се събуди. И без това психиката ѝ е разклатена — добави и се обърна към кучето: — Браво, Одри. Ти си добро момиче! Много добро момиче!
При такива похвали обикновено Одри пощуряваше от радост, но не и тази вечер. Сега дори не помаха с опашка. Изведнъж излая тихо, легна на пода и опря муцуна на предните си лапи. След секунди Джанел престана да се тресе и затвори очи.
— Мили Боже! — промърмори Ръсти.
— Какво? — попита Линда, която беше седнала на леглото и държеше Джуди на скута си. — Какво?
— Край. Пристъпът премина.
Само че не беше. Не и напълно. Клепачите на Джейни се повдигнаха. Очите ѝ вече не бяха забелени, но тя не виждаше баща си.
— Страшната тиква! — извика. — Виновна е Страшната тиква! Спрете я!
Ръсти леко я разтърси:
— Сънувала си кошмар, Джейни. Вече си будна, няма страшно. Добре си.
За миг тя сякаш още беше в унес, въпреки че погледът ѝ се фокусира и той разбра, че сега дъщеричката му го вижда и го чува.
— Спри Хелоуин, татко! Непременно трябва да го спреш!
— Дадено, съкровище. Хелоуин се отменя. Завинаги!
Малката примигна, после отметна косата от потното си чело:
— Моля? Защо? Щях да се маскирам като принцеса Лия. Защо все не ми върви? Защо? — Тя заплака.
Линда пристъпи към нея (Джуди ситнеше подире ѝ и се държеше за халата ѝ) и я прегърна:
— Нищо не пречи да си принцеса Лия, захарче, повярвай ми.