— Защо сте в нашата стая? И защо тя е станала? — Джейни посочи сестричката си.
— Напишкала си се в леглото — злорадо каза Джуди и когато сестра ѝ заплака още по-силно, на Ръсти му се прииска да напляска малката устатница. Мислеше се за толерантен родител (особено в сравнение с онези, които понякога водеха в здравния център деца с насинени лица или счупени ръце), но не и тази вечер.
— Не ѝ обръщай внимание — прошепна и придърпа към себе си Джанел. — Не си виновна. Беше ти лошо, но сега си добре.
— Не трябва ли да я заведем в болницата? — попита Линда.
— Не. Утре сутринта ще отскочим до здравния център и ще ѝ дам лекарство.
— НЕ ИСКАМ ИНЖЕКЦИЯ! — изпищя Джейни и заплака още по-силно. А Ръсти се успокои. Силният ѝ плач беше добър признак.
— Никакви инжекции, миличка. Само хапчета.
— Сигурен ли си? — промърмори Лин.
Той погледна кучето, което лежеше спокойно, без да се интересува от драмата, разиграваща се около него, и отговори:
— Одри е сигурна. Само че тази вечер ще спи при момичетата.
— Ура! — извика Джуди. Коленичи и замилва кучето. Ръсти прегърна жена си през кръста, а тя отпусна глава на рамото му, сякаш вече нямаше сили да я държи изправена.
— Защо сега? — прошепна. — Защо тъкмо сега?
— Не знам. Да сме благодарни, че е леката форма.
В това отношение Бог беше чул молитвата му.
Лудост, слепота, вцепеняване на сърцето
1.
Не можеше да се каже, че Джо Плашилото е станал рано, понеже изобщо не си беше лягал. А не си беше лягал, защото бе прекарал цялата нощ пред компютъра си.
Това бе Джоузеф Макклачи, на тринайсет години, познат още като „Маниака на маниаците“ и „Скелетор“12, живеещ на Мил Стрийт номер 19.
При ръст един и осемдесет и пет и тегло седемдесет килограма той наистина бе като скелет. И имаше невероятен ум. Остана в осми клас само защото родителите му бяха категорично против взимането на две учебни години за една.
Джо нямаше нищо против. Нали приятелите му (а той имаше изненадващо много приятели за кльощав тринайсетгодишен гений) бяха до него. Освен това учебната програма беше адски лесна, а и така имаше сума ти компютри на свое разположение; в Мейн всеки ученик от седми до десети клас разполагаше с достъп до компютър. Естествено някои от най-интересните интернет сайтове бяха блокирани, ала на Джо не му трябваше много време, за да се справи с подобни незначителни пречки. После с охота сподели новооткритата информация с дружките си, сред които бяха и неустрашимите скейтъри Нори Калвърт и Бени Дрейк. (Бени например обичаше да сърфира из сайта „Блондинки по бели бикинки“, докато седеше в библиотеката.) Това определено хвърляше светлина върху популярността на Джо, но не съвсем; хлапетата просто го смятаха за готин. Стикерът, залепен на раницата му, навярно го обясняваше най-добре. Той гласеше: „ОПЪЛЧВАЙ СЕ НА ТИРАНИЯТА“.
Джо беше пълен отличник, надежден и понякога страхотен баскетболист в средата на терена (взеха го в отбора на най-големите още когато беше в седми клас) и сравнително добър футболист. Свиреше криво-ляво на пиано и преди две години спечели второто място в годишния „Коледен общоградски конкурс на младите таланти“ с неистово смешен танцов номер под съпровод на парчето „Селската жена“ на кънтрипевицата Гретхен Уилсън. Изпълнението му накара възрастните в публиката да го аплодират бурно, докато буквално се превиваха от смях. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, заяви, че Джо спокойно би могъл да си изкарва прехраната с този номер, стига да иска, но амбицията му не беше да стане водевилна звезда.
— Работата беше нагласена — бе измърморил след състезанието Сам Макклачи, докато въртеше между пръстите си медала за второто място. И навярно бе така, защото за победител през онази година бе провъзгласен Дъги Туичъл, който по случайност беше и брат на градската съветничка Андрея Гринъл. Туич жонглираше с половин дузина индиански томахавки, докато пееше „Лунната река“.
Джо не го беше грижа дали работата е била нагласена или не. Бе изгубил интерес към танците както към много други неща, след като ги бе овладял до съвършенство. Дори любовта му към баскетбола, за която в пети клас бе смятал, че ще бъде вечна, вече гаснеше.
Единствено страстта му към интернет, тази електронна галактика от безкрайни възможности, ни най-малко не избледняваше с времето.
Всъщност амбицията му (която не смееше да сподели даже с родителите си) бе да стане президент на Съединените щати. „И кой знае… — мислеше си понякога Джо — … може пък да изпълня танцовия си номер на церемонията по встъпването в Белия дом. Записът ѝ сигурно ще остане в канала за видеосподеляне Ютуб за вечни времена!“