Беше време да се опълчат срещу тиранията.
2.
— Момчета, вдигнете ръце! — каза Питър Рандолф. Той стоеше пред новите полицейски попълнения и въпреки че изглеждаше уморен и под очите му тъмнееха синкави кръгове, лицето му излъчваше някакво мрачно задоволство. Зелената шерифска кола бе паркирана пред автоработилницата, резервоарът ѝ бе зареден догоре с бензин и само го чакаше да се качи в нея. Вече принадлежеше само на него и никой друг.
Новоназначените полицаи — Рандолф възнамеряваше да ги нарече „извънредни сътрудници“ в официалния си доклад пред градския съвет — покорно вдигнаха ръце. Бяха петима на брой и не всичките бяха мъже; сред тях се виждаше и една набита, трътлеста млада жена на име Джорджия Ру. До този момент тя бе известна като безработна фризьорка и гадже на Картър Тибодо. Младши бе подхвърлил на баща си, че няма да е зле да включат и жена в екипа, за да може всички да са щастливи и доволни, и Големия Джим веднага бе прегърнал идеята. Отначало Рандолф се бе възпротивил на предложението, но когато Рени дари новия шериф с най-свирепата си усмивка, омекна и се съгласи.
Пък и не можеше да се отрече, каза си Младши, докато повтаряше думите на клетвата, че новите полицаи наистина изглеждаха впечатляващо. Той самият бе свалил няколко килограма от миналото лято и макар че не можеше да се мери с тогавашната си форма на офанзивен нападател от гимназиалния футболен отбор, сега тежеше към стотина кила. Останалите, в това число и момичето, също бяха респектиращи здравеняци.
Петимата повтаряха думите след Рандолф, фраза след фраза — Младши най-вляво, до него приятелят му Франки Делесепс, после Тибодо и гаджето му Ру, а най-вдясно Мелвин Сиърлс. На лицето на Сиърлс се мъдреше разсеяна, отнесена усмивка тип „тръгнал съм за селския панаир“. Шерифът с радост би изтрил тази усмивка от физиономията му, ако разполагаше с три седмици, за да обучи хлапетата (мамка му, и една щеше да му стигне), ала за момента беше с вързани ръце.
Единственото, за което не отстъпи пред Големия Джим, бе въпросът с огнестрелните оръжия. Рени настояваше новоназначените попълнения да бъдат въоръжени; твърдеше, че всички са „уравновесени, стабилни и богобоязливи млади хора“, и дори изтъкна, че би могъл сам да ги снабди с необходимото, ако полицията няма такава възможност.
Рандолф бе поклатил глава.
— Ситуацията е твърде деликатна. Нека първо да видим как ще се справят.
— Ако някой от тях пострада, докато ти стоиш отстрани и ги гледаш как се справят…
— Никой няма да пострада, Голям Джим — бе отвърнал шерифът, надявайки се, че не греши. — Все пак това е Честърс Мил, а не Ню Йорк Сити. Ако беше Ню Йорк, работата щеше да е друга.
3.
— … И ще правя всичко по силите си, за да закрилям и служа на хората от този град — отекнаха думите на Питър Рандолф.
Петимата ги повториха с такава невинност, сякаш бяха дечица от неделното училище. Дори разсеяно ухиленият Сиърлс ги изрече правилно. Да, определено изглеждаха добре. Нямаха огнестрелни оръжия — поне засега, — но пък имаха радиостанции. Както и палки. Стейси Могин (която също щеше да патрулира из града) бе изнамерила униформени ризи за всички, с изключение на Картър Тибодо. Не разполагаха с нищо, което да му стане, понеже бе изключително широк в раменете, обаче семплата синя риза, която той си бе донесъл от вкъщи, изглеждаше добре. Не беше униформена, но пък беше чиста. А и сребристата значка, закачена над левия му джоб, изпращаше достатъчно ясно послание. Може би всичко това щеше да се окаже за добро.
— С божията помощ — издекламира Рандолф.
— С божията помощ — повториха те.
С периферното си зрение шерифът видя как вратата се отваря и Големия Джим влиза в помещението. Той се присъедини към Хенри Морисън, сумтящия Джордж Фредерик, Фред Дентън и скептично гледащата Джаки Уетингтън в задната част на стаята. Рандолф знаеше, че Рени е дошъл, за да види как синът му полага клетвата. И защото все още се чувстваше гузен, задето се бе възпротивил на идеята за огнестрелните оръжия (да противоречи на Големия Джим за каквото и да било беше в дисхармония с всички принципи на гъвкавата му политическа натура), новият шериф реши да импровизира най-вече за да се хареса повече на градския съветник.
— И няма да допусна никой да се ебава с мен!
— И няма да допусна никой да се ебава с мен! — повториха новите попълнения, при това доста по-ентусиазирано отпреди. Вече всички се усмихваха. И се виждаше, че изгарят от нетърпение да излязат на улицата.
Големия Джим кимна одобрително и му даде знак с вдигнат палец, въпреки ругатнята. Рандолф изпита облекчение, без да си дава сметка, че един ден тези думи щяха да изплуват отново в съзнанието му, лишавайки го от покой: „И няма да допусна никой да се ебава с мен!“