— Предполагам, че отговорът е същият като предния.
— Правилно. И понеже образно казано ти си кучешкото лайно, което градският съветник Рени не може да изстърже от подметката си, търсенето на помощ от хора, които са му длъжници, май не е много добра идея. — Тя се наведе напред. — Обаче по една случайност аз знам кой разполага с пълния комплект от ключовете за кралството — за градския съвет, болницата, здравния център, училищата и каквото там се сетиш.
— Кой?
— Покойният ни шериф. А аз познавам съпругата му — вдовицата му — доста добре. Тя никак не обича Големия Джим. Освен това може да пази и тайна, ако някой я убеди, че наистина е важно.
— Джулия, мъжът ѝ още не е изстинал…
Тя се замисли за потискащото погребално бюро на Бауи и на лицето ѝ се изписаха едновременно печал и отвращение.
— Може би си прав, макар че най-вероятно в момента го държат на стайна температура. Оценявам високо съчувствието ти, но… — Тя го хвана за ръката. Постъпката ѝ изненада Барби, но в интерес на истината не му стана неприятно. — Това не са обикновени обстоятелства. И без значение колко съкрушена и сломена се чувства, сигурна съм, че Бренда Пъркинс ще го разбере. Имаш важна работа за вършене. Мога да я убедя в това. Все пак ти си вътрешният човек на правителството…
— Вътрешният човек… — повтори Барби и изведнъж бе връхлетян от два нежелани спомена — училищен салон във Фалуджа и разтреперан гол иракчанин с размотаваща се куфия16. От този ден насетне вече за нищо на света не искаше да бъде вътрешен човек. А ето че сега отново бе станал такъв.
— Искаш ли да поговоря с…
Сутринта бе необичайно топла за октомври и въпреки че вратата на ресторанта вече бе заключена (хората можеха да излизат, но не и да влизат), прозорците бяха отворени. Изведнъж откъм главната улица проехтя приглушен удар, последван от вик на болка и нечии възмутени крясъци.
Барби и Джулия се спогледаха. На лицата им бяха изписани почти еднакви изражения на изненада, примесена с мрачни предчувствия.
„Започва се“ — каза си Барби. И макар да знаеше, че не е така — все пак всичко бе започнало още вчера с появата на Купола, — нещо го караше да мисли, че точно в този момент Честърс Мил навлизаше в едно ново начало.
Хората на бара се завтекоха към вратата. Той се изправи и тръгна след тях, а Джулия го последва.
По-нагоре по главната улица, в северната част на парка, камбаната на Независимата църква започна да бие, призовавайки паството си на утринна литургия.
5.
Тази сутрин Рени Младши се чувстваше страхотно. Главоболието му почти бе преминало, а закуската му си седеше съвсем спокойно в стомаха, без никакви признаци, че иска да излезе навън. Ако всичко вървеше в този дух, навярно можеше да си позволи и да хапне нещичко за обяд. А това бе чудесно, понеже напоследък нещо не му вървеше с храната; често дори само от гледката на нещо вкусно му идеше да повърне. Не и тази сутрин обаче. Палачинки и бекон, мммм!
„Ако това е Апокалипсисът — мина му през ума, — трябваше да дойде по-рано.“
Всеки от извънредните сътрудници бе получил за партньор по един от редовните щатни полицаи. На Младши се беше паднал Фреди Дентън и това също бе чудесно. Дентън, който макар и да оплешивяваше, бе в страхотна физическа форма за петдесетината си години, беше познат като сериозно и безкомпромисно ченге… обаче всяко правило си имаше и изключения. Той беше президент на фенклуба на „Дивите котки“ по време на гимназиалните години на Младши и се носеха слухове, че никога не е глобявал футболистите от най-горния курс за пътни нарушения. Младши нямаше представа как е било при другите, ала знаеше, че на Франки Делесепс му се е разминавало веднъж, а той самият се бе срещал на два пъти с репликата: „Този път няма да те глобя, но отсега нататък да караш по-бавно.“ Иначе можеха да го сложат да си партнира с Уетингтън, която навярно си мислеше, че „да скъсаш мрежата“ значи да правиш луд секс с някого. Да, вярно, че Уетингтън имаше огромен балкон, но едва ли щеше да му се отвори парашутът. След клетвата, докато двамата с Фреди вървяха към улицата, тя му хвърли достатъчно красноречив леден поглед.
„Запазил съм малко свободно място в килера специално за теб, Джаки, ако поискаш да се изчукаме“ — каза си той и се засмя. Боже, колко приятно било да усещаш слънчевите лъчи върху лицето си! Откога не се беше чувствал толкова добре?
Фреди завъртя глава към него.
— Нещо смешно ли има, Младши?
Задачата им — поне за тази сутрин — беше да патрулират пеша по главната улица („За да покажем на града своето присъствие и да вдъхнем сигурност на гражданите“, както бе казал Рандолф) — първо по единия тротоар, а после и по другия. Много приятно дежурство под галещото октомврийско слънце.