Тъкмо минаваха покрай бакалията, когато отвътре се чуха ядосани гласове. Без съмнение единият принадлежеше на Джони Карвър, управител и съсобственик на магазинчето, ала другият звучеше твърде завалено, за да може Младши да го разпознае. Фреди Дентън обаче тутакси спря и вдигна показалец.
— Да пукна, ако това не е Сам Вердро Мърляча — каза той. — По дяволите! А още не е даже девет и половина!
— Кой е Сам Вердро? — попита Младши.
Устните на Фреди се превърнаха в онази тънка бяла ивица, която Младши добре помнеше от футболните си години. Тази гримаса сякаш казваше: „Мамка му, водят ни!“, както и: „Ей-сега ще им дам да се разберат!“
— Май не познаваш каймака на висшето общество в Честърс Мил, Младши. Е, време е да те запозная с най-яркия му представител.
Когато влязоха в бакалията, чуха как Картър обяснява на висок глас:
— Знам, че минава девет, Сами, и виждам, че имаш пари, но въпреки това не мога да ти продам никакво вино. Нито тази сутрин, нито следобед, нито довечера. А най-вероятно и утре, освен ако тази каша не се оправи от само себе си. Нареждане от самия Рандолф. Той е новият шериф.
— Шериф на майка си в гъза! — отвърна другият глас, но така неясно, че Младши чу нещо като „шефнамайсивгзъ“. — Пит Рандолф е едно засъхнало говненце на задника на Дюк Пъркинс, ето какво е!
— Дюк е мъртъв, а Рандолф забрани продажбата на алкохол. Съжалявам, Сам.
— Само една бутилка „Ти-Бърд“! — простена Сам. — Имам нужда от нея, освен това си плащам като поп! Хайде де! Откога пазарувам при теб!
— Е, добре. — Въпреки че звучеше засрамен от себе си, Джони се обърна към щанда с бира и вино. В същия миг Фреди и Младши изникнаха пред касата. Вероятно Карвър бе решил, че едно шише „Ти-Бърд“ би било нищожна цена, за да разкара дъртия досадник от магазина си, особено след като клиентите вече наблюдаваха с интерес развоя на събитията.
Пред щанда за алкохол имаше написана на ръка табела, която гласеше: „ПРОДАЖБАТА НА АЛКОХОЛ СЕ ЗАБРАНЯВА ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, ала въпреки това мекушавият Карвър вече се протягаше към средния рафт, където беше царството на долнопробните боклуци. И въпреки че официално се водеше на работа в полицията само от два часа, Младши веднага заклейми постъпката на управителя като изключително глупава. Щом се бе поддал толкова лесно на натиска от страна на рошавия алкохолик, като нищо можеше да се очаква, че и другите, далеч по-представителни (и не толкова отблъскващи) клиенти ще поискат да се възползват от същата привилегия.
Фреди Дентън явно беше на същото мнение като него.
— По-добре недей — каза той на Джони Карвър и се обърна към Сам Вердро, който го гледаше тъпо със зачервените си очи; приличаше на къртица, впримчена в пръстена на полски пожар. — Не знам дали ти е останал достатъчно акъл, за да прочетеш този надпис, но чу добре какво ти каза човекът — продажбата на алкохол е забранена. Така че се измитай оттук. Стига си увонявал магазина.
— Не можете да се държите тъй с мене, гусин полицай — заяви Сам и изпъчи рамене, изправяйки се в пълния си ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Носеше мръсни памучни шорти, тениска на „Лед Цепелин“ и стари смачкани чехли. Косата му изглеждаше така, сякаш бе подстригвана за последен път в ония далечни времена, когато Буш Младши още имаше висок политически рейтинг. — Имам си правата. Живеем в свободна страна. Или поне тъй пише в Конституцията на независимостта.
— За момента Конституцията е отменена в Честърс Мил — обади се Младши, без изобщо да подозира, че думите му ще се окажат пророчески. — Затова се пръждосвай веднага оттук. — Господи, колко прекрасно се чувстваше! За по-малко от ден бе преминал от мрачните владения на отчаянието и безизходицата в селенията на енергичните действия и дръзките ходове, които го караха да се чувства жив и изпълнен с надежда.
— Ама…
За момент Сам просто остана на мястото си, а долната му устна потрепваше, сякаш се мъчеше да изнамери още аргументи. Младши констатира със смесица от задоволство и презрение как очите на пияндето се навлажняват. После Вердро протегна напред ръцете си, които — както забеляза Младши — трепереха доста по-силно от устните му. Беше му останал само един, последен, аргумент, ала не беше лесно да го извади на показ пред насъбралата се публика. В крайна сметка обаче го направи, понеже нямаше друг избор.
— Наистина имам нужда от това шише, Джони. Не се шегувам. Съвсем малко ми трябва, за да спра проклетото треперене. Няма да го изпия наведнъж, обещавам. И няма да създавам никакви проблеми повече. Кълна се в името на майка си. Взимам го и веднага се прибирам вкъщи. — „Вкъщи“ за Сам Вердро означаваше една порутена колиба с мръсен двор, ограден с ръждясали автомобилни чаркове.