И ЗАЩО!
Преди всичко им кажете, че ИСКАМЕ СВОБОДА!
Това е НАШИЯТ ГРАД! Трябва да се борим за него!
И ТРЯБВА ДА СИ ГО ВЪРНЕМ!
Имаме си някои плакати, но няма да е зле да донесете и ваши (не забравяйте, че ругатните няма да доведат до нищо!)
ОПЪЛЧЕТЕ СЕ НА ТИРАНИЯТА!
ДА ПРИТИСНЕМ ДО СТЕНАТА ВЛАСТТА!
Комитет за освобождаване на Честърс Мил.
8.
Ако в града имаше някой, който би могъл да окачестви старата мисъл на Ницше „това, което не ме убива, ме прави по-силен“ за свое лично мото, това беше Ромео Бърпи — тарикат с прическа а ла Елвис и мокасини с остри носове. Той дължеше малкото си име на романтичната си майка с френско-американско потекло, а фамилията му идваше от баща му — грубоват янки, чието скъперничество и прагматизъм бяха пословични. Тежкото му, изпълнено с безброй укори и пердах детство обаче бе довело дотам, че Ромео да се превърне в най-състоятелния човек в града. (Всъщност не. Неофициално най-богатият жител на Честърс Мил беше Големия Джим, макар че по-голямата част от активите му бяха скрити.) Роми притежаваше най-големия и печеливш независим универсален магазин в целия щат. През осемдесетте някои от потенциалните му банкери-инвеститори бяха заявили, че е пълна лудост да се мъчи да създаде магазин с такова грозно име като „Бърпис“. Отговорът на Роми обаче гласеше, че ако от фирмата за земеделски продукти „Бърпи Сийдс“ нямат нищо против, ще назове предприятието си именно по този начин. И ето че сега едни от най-продаваните им летни стоки бяха тениските с надписи: „ОТ ЛАКОМСТВА ДО КЪРПИ — ВСИЧКО ИМА В БЪРПИ!“ На ви сега, лишени от въображение банкери!
Роми определено бе успял да съзре своя златен шанс, след което го беше последвал с безжалостна упоритост. И ето че около десет тази неделна утрин — малко след като бе видял как повеждат Сам Мърляча към участъка, — зърна друга златна възможност. (Шансове винаги има; въпросът е да имаш набито око за тях.)
Това, което привлече вниманието му, бяха група деца с вдигнати плакати. Проектирани на компютър и изключително професионално изработени. Самите хлапета — повечето на велосипеди, а няколко на скейтбордове — се движеха в пакет по главната улица. Протестна демонстрация на шосе 119. Ромео се зачуди на кого ли беше хрумнала идеята за подобно нещо?
Той настигна едно от децата и го попита.
— Идеята беше моя — отвърна Джо Макклачи.
— Без майтап?
— Без абсолютно никакъв майтап.
Роми даде на момчето пет долара, без да обръща внимание на протестите му, и ги пъхна в задния му джоб. Информацията напълно си заслужаваше парите. Беше сигурен, че хората ще отидат на организираната демонстрация. Навярно изгаряха от желание да дадат отдушник на страховете, разочарованието и справедливия си гняв.
Малко след като отпрати Джо Плашилото по пътя му, Ромео дочу и други хора да говорят за следобедна сбирка — този път организирана от пастор Когинс. На същото място, по същото време.
Това определено беше знак. Знак, на който пишеше с огромни букви: „ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ГОЛЯМ ОБОРОТ“.
Ромео влезе в магазина си, където бизнесът доста бе замрял напоследък. Явно тази сутрин жителите на Честърс Мил бяха решили да пазаруват или в супермаркета „Фуд Сити“, или в бакалницата на Джони Карвър. Те обаче бяха малцинство. Повечето или бяха отишли на църква, или си седяха вкъщи и гледаха новините по телевизията. Тоби Манинг, който седеше на касата, също зяпаше Си Ен Ен на портативен, захранван от батерии телевизор.
— Спри го тоя дрънкалник и приключи с касата — нареди му Ромео.
— Сериозно ли говорите, господин Бърпи?
— Да. Изкарай голямата шатра от склада. Извикай Лили да ти помогне.
— Шатрата от Тоталната лятна разпродажба?
— Същата — кимна той. — Ще я разпънем на тревата, където се разби самолетът на Чък Томпсън.
— На поляната на Олдън Динсмор? Ами ако ни поиска пари?
— Ще му дадем — отвърна Роми, пресмятайки наум. Магазинът продаваше всичко, включително и намалени бакалски стоки, и в момента разполагаше с хиляди опаковки кренвирши „Хепи бой“, които се съхраняваха в големия индустриален фризер зад склада. Беше ги купил от централата на „Хепи бой“ в Род Айлънд (компанията вече не съществуваше; бе закрита заради дребен проблем с някакви микроби, но не Ешерихия коли, слава Богу!) и очакваше да ги продаде на туристите и местните за празненствата и барбекютата покрай Четвърти юли. Е, не бе станало, както очакваше — проклетата рецесия си казваше думата, — но въпреки това той не се бе отказал от идеята да ги пласира някъде. И ето че сега може би щеше да…