— И да оставим кучето при нея, така ли?
— Непременно.
— Ще се оправи ли, Рон? — попита Линда. Тогава още не знаеше, че ще я викнат на работа, и смяташе, че ще прекара целия ден с момичетата.
— Нищо ѝ няма — успокои я Хаскел. — Много деца страдат от подобни припадъци. Повечето прекарват един-два, други — повече. Това може да продължи с години, ала рядко води до нещо по-сериозно.
Линда изглеждаше облекчена. Ръсти се надяваше, че няма да узнае онова, което лекарят не ѝ каза, а именно — че вместо да излязат от дебрите на неврологичните проблеми, някои злощастни деца потъват още по-дълбоко в тях и „малките припадъци“ се превръщат в „големи припадъци“. А един „голям припадък“ вече е доста опасно нещо. Подобни пристъпи често водят до смърт.
И ето че сега, когато тъкмо привършваха със сутрешната визитация (имаха само шестима нови пациенти, сред които и една родилка без усложнения) и Ръсти се надяваше да изпие на спокойствие чаша кафе, преди да се втурне към здравния център, Линда му се обаждаше.
— Сигурна съм, че Марта няма да има проблеми с Одри — каза тя.
— Аз също. Ще разполагаш с полицейска радиостанция, докато си на дежурство, нали?
— Да, разбира се.
— Тогава дай своето уоки-токи на Марта. Да ми се обади, ако на Джанел ѝ стане нещо. Веднага ще отида при нея.
— Добре. Благодаря ти, скъпи. Има ли някакъв шанс да се върнеш вкъщи следобед?
Докато Ръсти мислеше над този въпрос, видя Дъги Туичъл да излиза в коридора. Бе затъкнал цигара зад ухото си и вървеше с обичайната си „от нищо не ми пука“ походка, ала той забеляза изписаната на лицето му тревога.
— Току-виж съм успял да се скатая за час. Но не мога да обещая.
— Разбирам, просто би било страхотно да те видя.
— Аз също бих искал да те видя. Бъди внимателна там сред хората. И им кажи да не ядат никакъв хотдог. Бърпи сигурно го е държал във фризера поне десет хиляди години.
— Това са мамутовите му хамбургери от ледниковия период — подхвърли Линда. — Хайде, чао, съкровище. До скоро.
Ръсти пъхна уоки-токито в джоба на бялата си престилка и се обърна към Туич:
— Какво става? И махни тая цигара от ухото си. Все пак сме болница.
Туич се подчини.
— Мислех да я изпуша на двора пред склада.
— Страхотна идея! — иронизира го Ръсти. — Точно където се съхраняват газовите бутилки!
— Точно това бях тръгнал да ти казвам. Повечето бутилки ги няма.
— Глупости. Тия неща са огромни. Не мога да си спомня дали бяха по дванайсет или двайсет хиляди литра всяка, но определено беше там някъде.
— Тоест намекваш, че съм забравил да надзърна зад вратата?
Ръсти започна да разтрива слепоочията си.
— Ако това силово поле не бъде премахнато до три-четири дни, значи сериозно сме го загазили — въздъхна той. — Няма да изкараме без пропан.
— Кажи ми нещо, което не знам — изсумтя Туич. — Според инвентарния лист на вратата вътре трябва да има седем бутилки, но са останали само две. — Той пъхна цигарата в джоба на бялата си престилка. — Специално проверих и другия склад, само за да се уверя, че някой не ги е преместил там…
— Защо някой би го направил?
— Не знам, премъдри сенсей. Както и да е, другият склад се оказа пълен с жизненоважно медицинско оборудване — най-различни градински и селскостопански сечива. Там всичко е наред и като цяло нищо не липсва, с изключение на шибаните пакети с тор.
На Ръсти изобщо не му пукаше за пакетите с тор; единственото, което го интересуваше, бе пропанът.
— Ясно. Значи ако пропанът не се намери и кризата продължи, ще вземам от градското хранилище.
— Ще си навлечеш неприятности с Рени.
— При положение че болницата би била единственото му спасение, ако сърцето му изведнъж даде на късо? Съмнявам се. Мислиш ли, че има някакъв шанс да се измъкна за малко днес следобед?
— Това зависи само от Шамана. В момента той е офицерът с най-висок чин.
— Къде е той?
— Дреме във фоайето. И хърка като дъскорезница. Искаш ли да го събудя?
— Не — поклати глава Ръсти. — Остави го да спи. И вече няма да го наричам „Шамана“. Като се има предвид колко здраво бачка старецът, откакто ни сполетя тази каша, мисля, че заслужава по-добро отношение.
— Така да бъде, сенсей. Виждам, че си достигнал следващото ниво на духовно просветление.
— Да го духаш, злобар такъв.
10.
Сега вижте това; вижте го добре.
Часът е два и четирийсет и за втори пореден ден Честърс Мил се наслаждава на един прекрасен есенен следобед. Ако репортерите не бяха държани на разстояние, щяха да се почувстват в рая на фотографите — и то не само защото дърветата греят в истинска феерия от пастелни багри. Жителите на изолирания град са се устремили на тълпи към мандрата на Олдън Динсмор. Олдън най-накрая се договори с Ромео Бърпи за таксата за ползване на земята му — шестстотин долара. И двамата са щастливи; фермерът, защото е успял да вдигне значително първоначалната оферта от двеста долара, а предприемачът — защото бе склонен да плати и хиляда, ако Динсмор бе по-настоятелен.