От протестиращите и следовниците на Когинс фермерът не взе нито цент. Това обаче не означаваше, че не се облажи; макар и роден нощем, Олдън не беше снощен. Той обозначи обширна площ като паркинг северно от останките на самолета на Чък Томпсън и постави там жена си (Шели), големия си син (Оли, спомняте си Оли, нали?) и наемния си работник (Мануел Ортега, американец без зелена карта, който бе толкова трудолюбив и изпълнителен, че слагаше в малкия си джоб повечето си легално пребиваващи сънародници). Динсмор взима по пет долара на кола и печалбата му скоро набъбва до цяло състояние; страхотен удар за млекопроизводител, който през последните две години се е мъчил със зъби и нокти да запази мандрата си от алчните ръце на Кийхоул Банк. Някои се оплакват от таксата, но са малцинство; на панаира във Фрайбърг взимат къде-къде повече и освен ако тия скръндзи не искат да паркират край пътя (където вече не може да се намери свободно място от дошлите по-рано коли) и после да вървят цял километър, просто нямат друг избор.
Колко ярка, необикновена и разнообразна сцена! Досущ като цирк с три арени, в който обикновените жители на Честърс Мил са в главните роли. Когато Барби пристига заедно с Роуз и Анс Уилър (ресторантът отново е затворен и ще отвори чак за вечеря — но ще предлага само студени сандвичи, без поръчки за грила), тримата зяпват безмълвно разкрилата се пред тях гледка. Джулия Шамуей и Пит Фрийман не могат да насмогнат със снимките. Джулия се спира за миг, за да дари Барби с приятната си, но леко угрижена усмивка.
— Неочаквано шоу, а?
— Определено — усмихва се Барби.
В първата арена на цирка съзираме онези граждани, които са откликнали на разлепените от Джо Плашилото и компанията му постери. Протестната демонстрация е впечатляваща — дошли са поне двеста души, — и шейсетте плаката, които хлапетата изготвиха (най-популярният гласи: „ПУСНЕТЕ НИ, МАМКА МУ!!!“) свършват за нула време. За щастие повечето хора си носят собственоръчно изработени протестни послания. Любимият на Джо е със затворнически решетки върху картата на Честърс Мил. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, не просто го носи, но и го размахва заплашително. Джак Евънс също е тук; бледото му лице все още е посърнало от скръб и плакатът му представлява колаж от снимки на съпругата му, починала от кръвоизлив предишния ден. Надписът над тях просто крещи: „КОЙ УБИ ЖЕНА МИ?“ Джо Плашилото изпитва съчувствие към човека, но… плакатът му наистина е страшен! Ако журналистите можеха да го видят, направо щяха да напълнят репортерските си гащи с лайната на възторга!
Джо организира протестиращите в голям кръг, който се върти точно пред Купола (от страната на Честърс Мил земята покрай невидимата преграда е осеяна с мъртви птици; откъм Мотън войниците вече са ги разчистили). Този обширен кръг им дава възможност — или поне така си мисли Джо, — да покажат посланията си на постовите, които стоят мирно и демонстративно (и адски влудяващо!) са им обърнали гръб. Момчето раздаде на участниците в демонстрацията и листове със скандирания. Написа ги заедно със скейтърския идол на Бени Дрейк — Нори Калвърт. Освен че е много добра на карти, Нори се оказа добра и в измислянето на лозунги за скандиране. Стихчетата ѝ са семпли, но стегнати. Едно от тях гласи: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Друго: „Вие го направихте, нали? Признайте си и няма да боли!“ С голяма неохота Джо се видя принуден да отхвърли един от по-екстремните ѝ шедьоври, който звучеше така: „Не се правете на заспали! Пуснете ни навън, педали!“ „Трябва да бъдем политически коректни“ — беше ѝ казал Джо тогава. Сега обаче си мисли само дали Нори е твърде малка, за да се целува. И дали ще го целуне с език, ако той направи същото. Никога не е целувал момиче, но ако всички са обречени да умрат като изгладнели, останали без въздух буболечки в стъклен буркан, навярно трябва да се престраши и да целуне Нори, докато все още има време.
Във втората арена се помещава молитвената група на пастор Когинс. Както изглежда, май вече са успели да изпаднат в религиозен екстаз и песнопенията им огласят поляната. Към техния хор се присъединяват и гласовете на десетина мъже и жени от Независимата църква. Те пеят „Могъща крепост е нашият Бог“ и примерът им явно е заразителен, защото голяма част от хората в съседство, които знаят текста, също подемат песента. Гласовете им се издигат към неопетненото и от едно облаче небе, а пронизителните призиви на Лестър Когинс и отговорите на паството му (сред които преобладават „Амин!“ и „Алилуя!“) ехтят като техни перфектни контрапункта (за хармония би било пресилено да се говори). Молитвеният кръг неусетно нараства, понеже от време на време хора от протестната демонстрация падат на колене и оставят на земята плакатите си, за да могат да пляскат с вдигнатите си във въздуха ръце. Войниците може и да са им обърнали гърбове, но Господ Бог — едва ли.