Най-голяма и пъстра обаче е централната арена на този неповторим цирк. Ромео Бърпи е разположил шатрата от Тоталната лятна разпродажба недалеч от Купола и на шейсетина метра от молитвения кръг, преценявайки местоположението ѝ спрямо слабия ветрец, духащ откъм невидимата преграда. Искаше да е сигурен, че ароматният дим от скарите му стига както до молещите се, така и до протестиращите. Единствената му отстъпка към вярващите е да накара Тоби Манинг да изключи портативното си стерео, откъдето бумтеше онази песен на Джеймс Макмърти за живота в малкото градче; някак си не се съчетаваше добре с „Колко велик си, Боже“ и „Няма ли да приемеш Исуса?“. Бизнесът върви добре и може само да се подобри. Ромео е сигурен в това. По-късно хотдогът му може и да причини проблеми на нечии стомаси, но засега кренвиршите ухаят апетитно в топлия следобед; цялото мероприятие напомня по-скоро на провинциален панаир, отколкото на посещение в затвора. Хлапетиите размахват въртележчици и се щурат насам-натам, заплашвайки да запалят тревата с бенгалските огньове, останали от Четвърти юли. Празни пластмасови чаши, в които е имало или разтворена лимонада на прах (гадост!), или кафе (още по-голяма гадост!), са навсякъде. По-късно Ромео ще накара Тоби Манинг да даде на някои хлапета, може би на синовете на Динсмор, десет долара, за да съберат отпадъците. Междусъседските отношения е важно да се поддържат. За момента обаче цялото внимание на Ромео е концентрирано върху импровизирания му касов апарат (кашонче от тоалетна хартия). Слага вътре дълги зелени хартийки и връща малки сребристи кръгчета; перфектно показано как Америка върти търговия. Взима по четири долара за хотдог, а хората купуват ли, купуват… Очаква до залез-слънце да е реализирал поне три хилядарки чиста печалба; а може би и повече.
Вижте! Ето го и Ръсти Евърет! Значи е успял да се измъкне. Браво на него! Иска му се да бе взел и дъщеричките си — тук със сигурност щеше да им хареса, а и страховете им навярно щяха да се разсеят, като видят толкова много хора в добро настроение, — но пък току-виж вълнението дошло в повече на Джани.
Той зърва Линда в същия миг, когато и тя го забелязва, и започва да ѝ маха, подскачайки нагоре-надолу. Със стегнатите плитки, в които винаги сплита косата си, когато е на работа, Лин изглежда толкова млада, че прилича на мажоретка от гимназията. Стои до сестрата на Туич — Роуз — и младия мъж, който прави аламинутите в ресторанта. Ръсти е малко изненадан; мислеше си, че Барбара е напуснал града. Нали бе настроил Джим Рени срещу себе си… В слуховете, които бе дочул, ставаше въпрос за някакво кръчмарско сбиване, макар че Ръсти не беше дежурен, когато участниците в свадата бяха дошли в болницата, за да ги зашият. И слава богу! Отдавна бе изпълнил своята квота по зашиване на рани, получени в „Дипърс“.
Той прегръща жена си, целува я по устните и залепва целувка на бузата на Роуз. Ръкува се с готвача и отново се запознават.
— Вижте ги тия хотдози! — възмущава се Роуз. — Мили боже!
— По-добре приготви отсега подлогите, докторе — казва Барби и всички се засмиват. Страхотно е, че могат да се засмеят при тези обстоятелства, но не са единствените… и защо не? Ако не можеш да се засмееш, когато нещата се влошат — да се засмееш и да си сложиш маската на веселието, — значи или си умрял, или ти се иска да умреш.
— Тук е забавно — казва Роуз, без да подозира колко „забавно“ ще свърши всичко. Нечие фризби прелита наблизо. Тя реагира светкавично, хваща го във въздуха и го подава на Бени Дрейк. Хлапето скача, улавя го и веднага се завърта, за да го хвърли към Нори Калвърт, която го сграбчва с ръка зад гърба си — висш пилотаж! Кръгът на вярващите продължава с молитвите. Смесеният хор, който вече е синхронизирал звученето си, подхваща вечната църковна класика „Напред, Христови воини“. Момиченце на възрастта на Джуди тича весело по поляната — рокличката ѝ се развява покрай пухкавите коленца, в едната ѝ ръчичка искри бенгалски огън, а в другата се поклаща чаша с отвратителната лимонада на прах. Протестиращите обикалят в разширяваща се спирала и скандират: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Високо в небето, в северна посока откъм Мотън се носят пухкави облаци с тъмни сърцевини… които се разпръскват, щом наближават кордоните на войниците, опасали невидимата преграда. Небосводът над самия Честърс Мил представлява перфектна, ненарушавана от нищо синева. Някои от присъстващите на поляната на Динсмор наблюдават замислено разпръскващите се облаци и се чудят как ще се отрази това на града, да не говорим за бъдещите валежи, ала никой не смее да изрази тревогите си на глас.