И най-лошото от всичко — видя как баща му размахва зелената си бейзболна шапка и реве с пълно гърло: „ПО ДЯВОЛИТЕ, РОРИ, СПРИ ВЕДНАГА!“
Ала момчето вече бе отишло твърде далеч, за да спре. Освен това, независимо дали беше добър син или не, не искаше да спре. Атевето се удари в някаква могилка и Рори подскочи на седалката, ала ръцете му не изпуснаха дръжките на кормилото. Бейзболната му шапка бе обърната с козирката назад (не помнеше да го е правил) и хлапето се заливаше от смях, сякаш бе обезумяло. Мотовсъдеходът се килна застрашително встрани, след което се стабилизира. Оставаше му съвсем малко до целта. Един от застаналите на пост войници размахваше бясно ръце и му крещеше да спре.
Рори натисна рязко спирачките и за малко да направи салто над дръжките на кормилото. Бе забравил да включи предавките на неутрална позиция и всъдеходът се изстреля към Купола, забивайки се в него, преди да спре. Рори дочу издрънчаването на метал, последван от трясък на счупено стъкло; очевидно предният фар се бе строшил.
Войниците, изплашени да не бъдат ударени от мотовсъдехода (окото, което не съзира никаква преграда между себе си и стремително приближаващия се обект, задейства могъщи инстинкти), се бяха разбягали. Така хем откриваха достатъчно голямо свободно пространство пред Рори, хем му спестяваха необходимостта да им каже да се отдръпнат на безопасно разстояние за експеримента. Момчето искаше да бъде герой, но не искаше някой да пострада — или да умре — заради него.
Трябваше да бърза. Най-близките до него хора се намираха покрай импровизирания паркинг и голямата шатра и в момента тичаха като обезумели към него. Баща му и брат му също бяха сред тях, като и двамата крещяха да не прави онова, което бе намислил.
Рори размота пушката от въжетата за бънджи скоковете, опря приклада в рамото си и се прицели в невидимата бариера на около метър и половина над трите мъртви врабчета.
— Недей, хлапе, това е лоша идея! — извика един от войниците.
Момчето не му обърна внимание, защото идеята му си беше много добра. Пък и тичащите откъм шатрата и паркинга вече бяха съвсем близо. Някой — по всяка вероятност Лестър Когинс, който тичаше далеч по-добре, отколкото можеше да свири на китара, — изкрещя:
— В името на Бога, синко, не го прави!
Рори дръпна спусъка. Не, всъщност само се опита. Предпазителят все още беше спуснат. Погледна през рамо и видя как високият, мършав проповедник от църквата на Светия изкупител изпреварва пухтящия му, почервенял баща. Ризата на Лестър беше изскочила от панталона му и се развяваше покрай бедрата му. Очите му бяха разширени. Готвачът от „Дивата роза“ тичаше точно след него. Деляха ги не повече от шейсетина метра от него, а преподобният изглеждаше така, сякаш тепърва щеше да превключи на четвърта скорост.
Рори вдигна предпазителя.
— Спри, хлапе, недей! — извика отново войникът, като едновременно с това се приведе откъм неговата си част на Купола и сключи отчаяно ръце.
Рори не му обърна внимание. Така работеха големите идеи. Отново натисна спусъка и този път последва изстрел.
За негово нещастие прицелът му бе перфектен. Куршумът се удари в невидимата преграда, рикошира и се върна обратно като гумено топче на ластик. В първия момент момчето не почувства болка, а по-скоро му се стори, че целият свят внезапно е облян от ослепително бяла светлина. Самият куршум се бе разцепил на две частици, по-малката от които се заби в лявото му око и заседна в мозъка му. Кръвта шурна като фонтан. Рори притисна длани към лицето си и алената течност бликна между пръстите му, докато той несъзнателно се свличаше на колене.
12.
— Ослепях! Ослепях! — крещеше момчето и Лестър веднага се сети за стиха от Светото писание, върху който се беше спрял пръстът му: „Лудост, слепота, вцепеняване на сърцето“.
— Ослепях! Ослепях!
Когинс отдели дланите на хлапето от лицето му и видя червената очна кухина, от която кръвта извираше като артезиански кладенец. Остатъците от лявото око на Рори бяха полепнали по бузата му. Момчето се обърна към пастора и слузестите останки пльокнаха в тревата.
Лестър разполагаше с един безумно кратък миг да вдигне детето на ръце, преди бащата да го изтръгне от обятията му. В това обаче нямаше нищо лошо. Това бе напълно в реда на нещата. Когинс беше съгрешил и бе помолил Господ за просветление. И Бог беше откликнал на молитвите му, понеже го бе дарил не само с просветление, но и с недвусмислен отговор. Пасторът вече знаеше как трябва да постъпи и как точно да се пречисти от греховете, в които бе въвлечен от Джеймс Рени.