Нори Калвърт се разплака. Джо обгърна раменете ѝ с ръка. Направи го внимателно, сякаш се боеше, че след подобно действие и двамата ще експлодират. Тя обаче притисна лице в ризата му и също го прегърна. Е, с една ръка, понеже продължаваше да държи Бени с другата. Джо си помисли, че досега не бе изпитвал нищо подобно — нищо не можеше да се сравнява с тръпката, която усещаше, докато сълзите ѝ навлажняваха ризата му. Той хвърли укорителен поглед на Бени.
— Съжалявам — каза Бени и я потупа по гърба. — Не се страхувай.
— Окото му го нямаше! — проплака Нори. Думите ѝ бяха приглушени от ризата на Джо. Тя се отдръпна от него. — Това вече не е забавно! Изобщо не е забавно.
— Така си е — изрече той с такъв тон, сякаш бе открил голяма истина. — Хич не е забавно.
— Вижте! — посочи Бени. Беше линейката. Туич я караше бавно през полето на Динсмор, а сигналната лампа на покрива хвърляше алени мълнии. Сестра му — собственичката на „Дивата роза“ — вървеше пред него и му посочваше най-големите дупки. Линейка на ливадата под яркото следобедно небе на късния октомври; това бе последният щрих.
Изведнъж Джо Плашилото изгуби всякакво желание да протестира. Вече не му се искаше и да се прибере вкъщи. В този момент единственото нещо на света, за което копнееше, бе да се разкара от този град.
6.
Джулия седна зад волана на колата си, ала не я запали; задръстването още беше голямо, така че нямаше смисъл да хаби бензин сред другите автомобили. Тя се пресегна през Барби, отвори жабката и извади стар пакет „Американ Спирит“.
— Запаси за критични ситуации — заяви жената, сякаш се оправдаваше. — Искаш ли?
Той поклати глава.
— Тогава имаш ли нещо против да запаля? Защото мога да почакам.
Барби отново не възрази. Джулия си пое жадно от дима и го издиша през отворения прозорец. Времето все още беше топло — циганското лято бе в разгара си, — обаче нямаше да се задържи дълго такова. След седмица — седмица и нещо живакът щеше да падне, както казваха старите хора. А можеше и да не стане така. По дяволите, кой бе способен да го предскаже със сигурност? Ако Куполът останеше на мястото си, тя не се съмняваше, че сума ти метеоролози ще започнат да се надпреварват с прогнози за времето вътре в него, но какво от това? Мъдреците от Метеорологичния ТВ канал не можеха да предскажат как ще се развие една елементарна снежна буря и според Джулия не заслужаваха по-голямо доверие от домораслите гении, които бистреха политиката и пилееха времето си в игра на „Гледай си работата“ на масите в „Дивата роза“.
— Благодаря ти, задето се застъпи за мен — каза Барби. — Спаси ми кожата.
— Не се заблуждавай, миличък — кожата ти още виси в сушилнята на кожодерите. Какво ще направиш следващия път? Приятелчето ти Кокс обади ли се на Съюза за защита на гражданските права? Дори проблемът ти живо да ги е заинтересувал, едва ли някой от портландския им офис ще цъфне скоро в Честърс Мил…
— Не бъди такава песимистка. Още тази вечер куполът може да бъде отвян в морето. Или просто да се изпари. Не знаем нищо.
— Никакъв шанс. Това си е правителствена работа — определено някое правителство стои зад нея — и бас държа, че твоят полковник Кокс го знае.
Събеседникът ѝ мълчеше. Беше повярвал на полковника, когато му каза, че американското правителство не е отговорно за Купола. И не защото Кокс бе човек, който нямаше да го излъже, а чисто и просто понеже Барби не смяташе, че Америка разполага с подобна технология. Нито пък някоя друга страна на света. Но откъде беше толкова сигурен? Последната му военна задача бе да заплашва изплашени иракчани. Понякога с дуло до главите им.
Едно от приятелчетата на Рени младши, Франки Делесепс, стоеше на шосе 119 и помагаше в организирането на трафика. Носеше синя униформена риза и дънки — явно в управлението не се бяха намерили униформени панталони с неговия размер. Кучият му син беше бая висок. И както забеляза Джулия, на колана му висеше пистолет. По-малък от глоковете, с които бе въоръжена полицията на градчето (вероятно негово лично оръжие), обаче пистолет. Това не вещаеше нищо добро.
— Какво би направил, ако онзи член на „Хитлерюгенд“ те набележи? — попита жената и посочи с брадичка към Франки. — Ще крещиш: „Полицейски произвол!“, докато те закопчават и тикват в ареста, за да довършат започнатото? Не знам дали си наясно, но в града има само двама адвокати. Единият е изкуфял, а другият кара порше, закупено със специална отстъпка от Джим Рени. Или поне така съм чувала.
— Мога да се грижа за себе си.