— Леле, какъв безстрашен мачо!
— Какво става с вестника ти? Снощи, когато си тръгнах, изглеждаше готов…
— Ако трябва да сме точни, тръгна си тази сутрин. Да, новият брой е готов. Заедно с Пит и неколцина приятели ще се погрижим за разпространението му. Казах си, че няма смисъл да го разнасяме из града, при положение че три четвърти от населението се е събрало тук. Няма ли да си предложиш услугите като раздавач?
— С най-голямо удоволствие, обаче имам да правя купища сандвичи. Тази вечер в ресторанта ще предлагаме само студен бюфет.
— Може да намина. — Тя захвърли недопушената си цигара през прозореца. После се замисли за момент, излезе от колата и я загаси с подметка. Идеята за пожар никак не ѝ допадаше… особено като се имаше предвид, че новите лъскави пожарни коли на града се намираха в Касъл Рок.
— Днес се отбих в къщата на шериф Пъркинс — каза Джулия и се намести зад волана. — Която вече е всъщност къщата на Бренда…
— Как е тя?
— Много е зле. Обаче щом ѝ казах, че искаш да я видиш и че наистина е важно — въпреки че не ѝ споменах за какво става дума, — се съгласи. Най-добре отиди, след като се стъмни. Предполагам, че приятелят ти изгаря от нетърпение, ама…
— Стига си наричала Кокс мой приятел. Не ми е такъв.
Двамата се умълчаха и се загледаха как пренасят раненото момче в линейката. Войниците наблюдаваха същата сцена, вероятно в противоречие на дадените им заповеди. Това накара Джулия да се почувства малко по-благоразположена към тях. Линейката се заклатушка обратно през полето с включени светлини.
— Ужасна работа… — пророни тя с изтънял глас.
Барби обгърна раменете ѝ с ръка. Джулия се стегна за миг, но после се отпусна. Без да отделя очи от линейката, която вече завиваше по разчистената от автомобили лента на шосе 119, тя попита:
— Ами ако го закрият, приятелю? Ами ако Рени и полицейските му слуги решат да забранят малкото ми вестниче?
— Не се тревожи, това няма да се случи — успокои я Барби. Обаче се замисли. И си каза, че ако тази история продължи достатъчно дълго, единственото сигурно нещо в Честърс Мил щеше да бъде, че няма да има нищо сигурно.
— Останах с впечатлението, че в главата ѝ се върти нещо друго — добави Джулия.
— Кой? Госпожа Пъркинс?
— Да. Разговорът ни беше доста странен.
— Навярно тъгува за съпруга си — отбеляза Барби. — Мъката често кара хората да се държат странно. Днес поздравих Джак Евънс — съпругата му загина вчера при появата на Купола — и той ме изгледа така, сякаш изобщо не ме познава… А всяка сряда от миналата пролет насам аз му приготвям знаменитото си руло „Стефани“!
— Познавам Бренда Пъркинс още от времето, когато беше Бренда Морс — въздъхна тежко жената. — Това са близо четирийсет години. Очаквах да ми каже какво я притеснява… но тя не го стори.
Барби посочи към пътя.
— Мисля, че вече можем да потегляме.
Джулия запали двигателя и в същия миг мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя зарови трескаво из чантата си и за малко да я изпусне, докато го търсеше. След като чу гласа на онзи, който я търсеше, подаде апарата на Барби с иронична усмивка:
— За теб е, шефе.
Естествено, обаждаше се Кокс и имаше да му каже нещо. По-точно няколко неща. Барби от своя страна го прекъсна, за да му разкаже за случилото се с момчето, което в момента пътуваше към болницата, обаче полковникът или не свърза историята на Рори Динсмор с онова, което имаше да каже, или просто не пожела да го направи. Изслуша търпеливо Барби, след което продължи невъзмутимо от там, където бе прекъснат. Когато приключи, зададе един въпрос, който щеше да представлява заповед, ако Барби беше с униформа и под негово командване.
— Сър, разбирам какво ме питате, обаче не разбирате… „тукашната политическа ситуация“, както навярно бихте се изразили. И моето участие в нея. Имах известни проблеми още преди появата на този Купол и…
— Знаем всичко за това — отвърна Кокс. — Конфликт със сина на един от градските съветници и някои от приятелите му. За малко да те арестуват… според сведенията в папката, която ми дадоха.
Папка със сведения. Ето че са му направили и досие. Боже мили!
— Разузнаването си е свършило чудесно работата — отбеляза Барби, — но нека ви кажа още някои неща. Първо, шерифът, който не позволи да ме арестуват, умря на шосе 119 недалеч от мястото, където разговаряхме с вас…
Едва доловимо, в един свят, където не можеше да пристъпи, Барби чу шумолене на хартия. Ненадейно му се прииска да удуши полковник Джеймс О. Кокс с голи ръце само защото полковникът можеше да отиде до „Макдоналдс“ когато си поиска, а той, Дейл Барбара, не можеше.