— Знаем и за това. Проблем с пейсмейкъра му.
— Второ — продължи Барби, — новият шериф, който е като дупе и гащи с единствения влиятелен градски съветник, назначи няколко нови попълнения в полицията. По една случайност това са същите онези типове, които се опитаха да ми откъснат главата на паркинга пред местния нощен клуб.
— Ще трябва да се издигнеш над тези неща, полковник.
— Защо ме наричате полковник? Вие сте полковникът.
— Честито — поздрави го Кокс. — Ти не само започна отново да служиш на родината си, но и получи абсолютно зашеметяващо повишение.
— Не! — извика Барби. Джулия го гледаше загрижено, но той изобщо не я забелязваше. — Не, не го искам!
— Може и да не го искаш, обаче го получи — каза Кокс. — И възнамерявам да изпратя копие от заповедта на твоята приятелка от вестника, преди да спрем интернет достъпа на злополучното ви малко градче.
— Да го спрете? Не можете да го спрете!
— Заповедта е подписана лично от президента. И на него ли ще кажеш „не“? Знаеш колко сърдит става, когато го ядосат…
Барби мълчеше. Мислите му препускаха.
— Трябва да отидеш при въпросния влиятелен градски съветник и шерифа — заяви Кокс. — И да им кажеш, че президентът е обявил военно положение в Честърс Мил и ти си командващият офицер. Сигурен съм, че ще се сблъскаш с известна съпротива, ала информацията, която току-що ти дадох, ще ти помогне да възстановиш връзката на града с външния свят. Знам, че си способен да убеждаваш хората. Видях го с очите си в Ирак.
— Сър… — въздъхна Барби, — боя се, че сте разчели погрешно тукашната ситуация. — Той прокара пръсти през косата си. Ухото му пулсираше от проклетия телефон. — Явно по-лесно можете да разберете същността на Купола, отколкото случващото се в това градче вследствие от него. А са минали по-малко от трийсет часа.
— Тогава ми помогни да го разбера.
— Казвате, че президентът иска да го направя. Ами ако му се обадя и му кажа да целуне червения ми задник?
Джулия го изгледа ужасена и това го разпали още повече.
— Или му кажа, че съм бил прикрит агент на „Ал Кайда“ и съм планирал да го убия — бум, с изстрел в главата. Това как ви се струва, а?
— Лейтенант Барбара — исках да кажа полковник Барбара — казахте достатъчно.
Обаче Барби не смяташе така.
— Дали би могъл да изпрати ФБР да дойдат тук и да ме арестуват? Тайните служби? Или шибаната Червена армия? Не, сър. Никакъв шанс.
— Планираме да променим това, както току-що ти обясних — изсумтя ядосано Кокс. Благоразположението и доброто настроение на полковника сякаш се бяха изпарили яко дим.
— Ако планът ви сработи, чувствайте се свободни да пратите тук някоя федерална агенция по ваш избор, която да ме закопчае. Останем ли отрязани от света обаче, кой от тукашните ще ми обърне внимание? Набийте си го в главите най-накрая — целият град е отцепен. И то не само от Америка, но и от целия свят. И нито ние, нито вие можете да сторите нещо по въпроса.
— Не разбираш ли, че се опитваме да ви помогнем? — промълви едва чуто Кокс.
— Вижте сега, аз ви вярвам почти на сто процента. Но дали някой друг ще ви повярва? Когато хората потърсят помощта, заради която плащат данъци, виждат застанали на пост войници, които са им обърнали гърбовете си. Адски красноречиво послание, не смятате ли?
— Говориш твърде много за човек, който е казал „не“.
— Не съм казвал „не“. Казах, че съм на косъм от ареста и ако се самообявя за временен комендант на града, това с нищо няма да помогне.
— Я си представи, че се обадя на председателя на градския съвет… как се казваше… Сандърс… и му кажа, че…
— Точно това имах предвид, когато изтъкнах, че не познавате ситуацията. Тя е същата като в Ирак, само дето сега вие сте във Вашингтон и подобно на останалите канцеларски плъхове нямате реална представа за случващото се. Понякога недостатъчната информация е по-лоша от липсата на информация.
— Както казва Александър Поуп, да знаеш малко е по-опасно от това да не знаеш нищо — отбеляза отнесено Джулия.
— Ако Сандърс не е точният човек, тогава кой ни трябва?
— Джеймс Рени. Градският съветник. Той е големият бос тук.
Кратка пауза. После Кокс каза:
— Май ще бъде по-разумно да ви оставим интернет достъпа. И бездруго някои от нас смятат, че спирането му е прибързано и необмислено решение.
— Защо? — попита Барби. — Не мислите ли, че ако не ни резнете нета, рано или късно тайната рецепта за боровинковия пай на леля Сара ще се разчуе по широкия свят?
Джулия изпъна гръб и промърмори тихо:
— Искат да ни спрат интернета?