Барби ѝ даде знак да мълчи.
— Изслушай ме, Барби. Да предположим, че се обадим на този Рени и му кажем, че ужасно съжаляваме, ала се налага да отрежем достъпа ви до интернет, понеже ситуацията е екстремна и дрън-дрън-дрън. След което ти ще ни „накараш“ да променим решението си и така ще го убедиш в значимостта си.
Барби се замисли. Току-виж този план проработил. Поне за известно време. Макар че нямаше никаква гаранция.
— Освен това — продължи Кокс — ще им дадеш и информацията, която ти споделих. С което не само ще спасиш мнозина, но и ще им помогнеш да се избавят от страховете си.
— Искам достъпът до интернет да остане — заяви Барби. — Както и телефоните.
— Това ще бъде трудничко. Може и да успея да ви запазя нета, ала… опитай се да ме разбереш и ти, човече. В комитета има най-малко петима твърдоглавци като Къртис Лемей17, които са абсолютно убедени, че всички до един в Честърс Мил са терористи до доказване на противното.
— Интересно ми е каква вреда на Америка биха могли да нанесат тези хипотетични терористи? Да взривят със самоубийствени атаки Независимата църква?
— Няма нужда да ме убеждаваш. Напълно споделям мнението ти.
Барби не се съмняваше в това.
— Е, мога ли да разчитам на теб?
— Ще ви кажа, когато се чуем отново. Изчакайте обаждането ми, преди да предприемете каквото и да било. Първо трябва да поговоря с вдовицата на шерифа.
— Надявам се, че ще запазиш поверителната информация, която ти дадох, за себе си — добави Кокс.
Барби за пореден път бе поразен от това как дори Кокс — който бе доста по-интелигентен от повечето униформени коне с капаци, — не можеше да проумее промените, възникнали в резултат от Купола. Под неговия похлупак думичките „поверително“ и „секретно“ бяха изгубили всякакво значение.
„Ние сме изправени срещу тях — помисли си младият мъж. — В момента това е положението. Освен ако налудничавата им идея не проработи.“
— Сър, наистина се налага да се чуем отново; батерията на телефона, по който говоря, е почти изтощена. — След което добави: — И не забравяйте, че трябва пак да обсъдим нещата, преди да ги придвижите към някой шеф.
— Добре, само запомни, че Големият взрив е насрочен за тринайсет нула нула утре. Ако искаш да обезпечиш по-висока живучест, по-добре стой на предната линия.
„Да обезпечиш по-висока живучест.“ Поредната изпразнена от съдържание фраза под Купола. Освен ако не ставаше въпрос за упътване по съхранение на газова бутилка.
— Пак ще говорим — каза Барби и прекъсна връзката, преди Кокс да успее да каже нещо друго. Повечето автомобили бяха напуснали шосе 119 и Франк Делесепс се бе облегнал на покрива на мощния си шевролет „Нова“. Докато минаваха покрай впечатляващия олдтаймер, Барби забеляза стикера с надпис: „СЕКС, БЕНЗИН ИЛИ ГАНДЖА — НИКОЙ НЕ ВОЗИ БЕЗПЛАТНО“, както и малкия полицейски буркан върху таблото. И си каза, че този контраст прекрасно символизира всички онези неща, които се бяха обърнали с главата надолу в Честърс Мил.
Докато пътуваха, Барби сподели с Джулия всичко, което полковникът му беше казал.
— Това, което планират, с нищо не е по-различно от идеята на пострадалото хлапе — възмути се тя.
— Е, има известни разлики — подметна той. — Хлапето използваше пушка, а те са си приготвили крилати ракети. Явно смятат да проверят на практика своята теория за Големия взрив.
Тя се усмихна. Усмивката ѝ бе измъчена и я караше да изглежда на шейсет вместо на четирийсет и три.
— Мисля, че следващият брой на вестника ще излезе по-скоро, отколкото възнамерявах.
Барби кимна.
— Супер, нека всички да прочетат за това.
7.
— Здрасти, Сами — каза някой. — Как си?
Саманта Буши не разпозна гласа и се обърна предпазливо, повдигайки бебешкото кенгуру с две ръце. Литъл Уолтър бе заспал и сякаш тежеше цял тон. Хълбокът я болеше от падането и се чувстваше наранена не само физически — все пак онази проклета Джорджия Ру я бе нарекла „лесба“. Джорджия Ру, която бе идвала неведнъж в караваната на Сами, за да поиграе на билярд със схванатия задръстеняк, с когото излизаше.
Беше бащата на Дуди. Сами бе разговаряла с него хиляди пъти, ала не можа да разпознае гласа му; в интерес на истината едва разпозна и самия него. Човекът изглеждаше не просто състарен и тъжен; изглеждаше съсипан. Дори не удостои с поглед бюста ѝ, което означаваше много.
— Здравейте, господин Сандърс. Господи, не ви видях на… — Тя махна с ръка към изпотъпканата поляна и голямата шатра, която се бе деформирала, сякаш всеки момент ще се сгромоляса. Господин Сандърс обаче изглеждаше в по-окаяно състояние от нея.