— Не бях ли достатъчно ясен? Няма да удължавам повече агонията на това момче. — Хаскел се пресегна към червения превключвател на респиратора. Някой шегаджия — вероятно Туич — бе залепил там стикерче с надпис „БУМ!“ — Имаш ли друго мнение по въпроса, Ръсти?
Парамедикът се замисли, после поклати глава. Тестът на Бабински беше позитивен, свидетелствайки за тежко мозъчно увреждане, но най-важното в случая беше друго — нямаше даже нищожен шанс за подобрение. И никога не бе имало.
Хаскел изключи превключвателя. Оставен сам на себе си, Рори Динсмор си пое измъчено въздух, сетне се опита да го направи отново… и се отказа.
— Сега е… — Лекарят погледна големия часовник на стената. — Седемнайсет и трийсет. Ще го запишеш ли като време на настъпване на смъртта, Джини?
— Да, докторе.
Хаскел свали маската си и Ръсти угрижено забеляза, че устните на възрастния човек са синкави.
— Да се махаме оттук — каза. — Тази жега ме убива.
Обаче не беше жегата, а сърцето му. Лекарят се свлече по средата на коридора, докато вървеше към Олдън и Шели Динсмор, за да им съобщи лошите новини. В края на краищата се възползваха от адреналиновата инжекция, предложена от сестрата преди броени минути, ала тя не подейства. Същото се отнасяше за сърдечния масаж и електрошоковата терапия.
Време на настъпване на смъртта: седемнайсет и четирийсет и пет. Рон Хаскел надживя последния си пациент точно с трийсет и четири минути. Ръсти се отпусна тежко на пода и опря гръб в стената. Джини тъкмо съобщаваше лошата новина на родителите на момчето; от мястото, където седеше със заровено в шепите си лице, той дочу воплите на сломената от скръб майка. Те ехтяха из коридора на почти пустата болница и медикът имаше чувството, че ще продължават вечно.
9.
Барби си каза, че навремето вдовицата на шерифа е била изключителна красавица. Дори сега, въпреки тъмните кръгове под очите ѝ, избелелите дънки и нещо, наподобяващо горнище на пижама, които носеше, Бренда Пъркинс изглеждаше поразително. Младежът си помисли, че интелигентните хора рядко изгубват красотата си — стига наистина да я притежават, — а той ясно виждаше колко умни и будни са очите ѝ. Имаше и нещо друго — траурът ѝ явно не бе успял да заглуши любопитството ѝ. И точно в този конкретен момент обектът на любопитството ѝ беше самият той.
Тя погледна през рамо към колата на Джулия, която се отдалечаваше на заден ход по алеята, и вдигна въпросително ръце. „Къде тръгна?“ — сякаш казваше жестът ѝ.
Журналистката се подаде през прозореца и извика:
— Имам малко работа покрай излизането на новия брой! Трябва и да намина през „Дивата роза“ и да съобщя на Ансън Уилър лошата новина — тази вечер е на смяна. Не се тревожи, Брен, Барби е напълно безопасен!
И преди Бренда да отвърне или да възрази, Джулия подкара по Морин Стрийт — жена, заела се с изпълнението на своята мисия. Изведнъж на Барби му се прииска да е с нея и единствената му задача да бъде приготвянето на четирийсет сандвича с шунка и сирене и още толкова с риба тон.
Щом Джулия се скри от поглед, госпожа Пъркинс отново се зае да оглежда изпитателно посетителя си. Стояха от двете страни на мрежестата врата на верандата. Барби имаше чувството, че присъства на интервю за работа.
— Така ли е? — попита Бренда.
— Моля, госпожо?
— Безопасен ли сте?
Младият мъж се замисли. Преди два дни без колебание би отвърнал „да“ (определено), ала този следобед се чувстваше повече като войник във Фалуджа, Ирак, отколкото като готвач в Честърс Мил, Мейн. Накрая каза, че е послушно момче, което накара жената да се усмихне.
— Е, мисля, че трябва сама да се уверя в това — добави тя. — Макар че в момента способността ми за преценка не е кой знае каква. Претърпях голяма загуба.
— Знам, госпожо. Моите съболезнования.
— Благодаря ви. Погребението му е утре. Тъкмо ще напусне загубеното погребално бюро на Бауи, което по цяло чудо не е фалирало, при положение че всички тукашни използват това на Кросман в Касъл Рок. Неслучайно местните го наричат „Погребалния хамбар на Бауи“. Стюарт е кръгъл идиот, а брат му Фърналд е по-зле и от него, обаче сега нямаме друг избор. Аз нямам друг избор — поправи се тя и въздъхна тежко като домакиня, изправена пред сериозно задължение. В това нямаше нищо чудно за Барби. Смъртта на любимия човек влачи подире си безброй неприятни неща, едно от които без съмнение е уреждането на погребението му.
Той не очакваше тя да излезе на верандата, ала Бренда направи точно това.