— Хайде да се поразходим малко, господин Барбара. После може и да ви поканя вътре, но не и докато не се уверя във вас. Обикновено вярвам безпрекословно на Джулия, обаче в случващото се напоследък няма нищо обикновено. — Поведе го покрай къщата и двамата запристъпваха бавно по окосената, почистена от шумата морава. Вдясно бе дъсчената ограда, отделяща имота на Пъркинс от съседите, а вляво пъстрееха грижливо поддържани цветни лехички.
— Цветята бяха голямата страст на мъжа ми. Сигурно си мислите, че това е необичайно хоби за един полицай…
— Напротив.
— Аз също, обаче не можете да отречете, че сме малцинство. В малките градчета често има големи предразсъдъци. Писателите Грейс Металиъс и Шъруд Андерсън са напълно прави за това. — Пък и тук… — добави тя, докато свиваха зад ъгъла на къщата и се озоваха сред обширен двор — ще остане светло по-дълго време. Имам генератор, обаче тази сутрин престана да работи. Предполагам, че му е свършило горивото. Имам резервна бутилка, но не знам как да я сменя. Често натяквах на Хауи за генератора. Той все искаше да ме научи как да се оправям с него, ала аз отказвах. Ей-така, напук. — От окото ѝ се отрони сълза и се търкулна по бузата ѝ. Тя я избърса машинално. — Сега бих му се извинила, ако можех. Бих му признала, че е прав. Ама не мога, нали?
Барби знаеше какво е риторичен въпрос, ето защо се върна към генератора.
— Ако е само резервоарът, мога и аз да го сменя — предложи.
— Благодаря ви. — Бренда го поведе към малка масичка, до която имаше хладилен шкаф. — Щях да помоля Хенри Морисън и възнамерявах да купя още няколко резервни бутилки от „Бърпис“, обаче когато излязох днес следобед, „Бърпис“ бе затворен, а Хенри беше на Динсморовата поляна заедно с всички други. Как смяташ, дали ще мога да си ги набавя утре?
— Може би — отвърна Барби. В интерес на истината се съмняваше.
— Чух за момчето — добави тя. — Съседката ми Джина Буфалино се отби и ми каза. Ужасна трагедия. Ще оживее ли?
— Не знам — вдигна рамене той. После обаче, навярно защото интуицията му подсказа, че с откровеност най-лесно ще спечели доверието на жената, добави: — Не ми се вярва.
— Не… — въздъхна тя и отново избърса очите си. — Не, това е ужасно. — Наведе се и отвори хладилния шкаф. — Имам вода и диетична кола. Това бе единствената газирана напитка, която разрешавах на Хауи. Какво предпочитате?
— Вода.
Бренда отвори две бутилки минерална вода. След като отпиха, тя го изгледа с тъжните си любопитни очи.
— Джулия ми каза, че искаш ключ за общината — мина тя на „ти“. — Разбирам защо ти трябва. Също така разбирам защо не искаш Джим Рени да узнае…
— Може и да се наложи да узнае. Ситуацията се промени. Нали разбирате, че…
Тя вдигна ръка и поклати глава. Барби замлъкна.
— Преди да продължиш, искам да ми разкажеш за проблемите си с Рени младши и приятелите му.
— Госпожо, нали съпругът ви…
— Хауи рядко говореше за случаите си, но този беше изключение. Сякаш не му даваше покой. Затова първо искам да видя дали твоята версия съвпада с неговата. Ако не съвпада, ще те помоля да си тръгнеш. Можеш да вземеш водата със себе си.
Барби посочи малката червена барака до левия ъгъл на къщата.
— Това ли е генераторът ви?
— Да.
— Ако сменя резервоара, докато си говорим, ще ме слушате ли внимателно?
— Да.
— Искате цялата истина, нали, госпожо?
— Точно така. И ако още веднъж ме наречеш „госпожо“, кълна се, ще те фрасна.
Вратата на бараката се придържаше затворена от лъскава медна кукичка. Явно мъжът, който до вчера бе живял тук, се бе грижил добре за нещата си… макар че не би трябвало да оставя резервоара само с една бутилка. Барби си каза, че без значение от развоя на разговора, утре ще направи всичко възможно да набави поне няколко резервни бутилки на жената.
Междувременно ще ѝ разкаже всичко, което тя иска да узнае за онази нощ. Тъкмо щеше да му е по-лесно, докато е обърнат с гръб към нея. Не му беше никак приятно да разказва, че всичко е започнало заради Анджи Маккейн, която го бе възприела като желан сексуален трофей и бе тръгнала да го сваля.
„Бъди възпитан“ — напомни си той и заразказва историята си.
10.
Най-яркият му спомен от изминалото лято бе онази песен на Джеймс Макмърти, която сякаш звучеше отвсякъде — „Разговор на бензиностанцията“. А стихът, който се беше запечатал в съзнанието му, бе как в малкото градче „всеки трябва да си знае мястото“. Тези думи изплуваха в паметта му, когато Анджи застана твърде близо до него, докато той готвеше, и уж неволно взе да притиска бюста си в ръката му, пресягайки се за едно или за друго. Барби добре знаеше кое е гаджето ѝ; знаеше още и че Франки Делесепс е близък с местната власт, пък макар и само заради приятелството си със сина на Големия Джим Рени. Дейл Барбара, от друга страна, си беше малко или много скитник. И не се вписваше в социалния пейзаж на Честърс Мил.