Тя ненадейно замлъкна. Очите ѝ се разшириха и сякаш вече не го виждаха.
— Госпожо Пъркинс? Бренда? Какво има?
— О… — пророни тя. — Мили боже!
Барби проследи посоката на погледа ѝ и също се вцепени. Слънцето залязваше, обагрено в алено, както често ставаше след топлите, ясни и непомрачени от валежи дни. Ала никога досега не бе виждал такъв залез. Каза си, че навярно единствените свидетели на подобна гледка са били жителите на титанични вулканични изригвания.
„Не — помисли си само след миг. — Дори те не са зървали нещо такова. То просто няма аналог.“
Снижаващото се слънце не изглеждаше като сфера. Представляваше нещо като червена папийонка с пламтящ кълбовиден център. Небето над западния хоризонт сякаш бе покрито с кървава пелена, която преливаше в оранжево с нарастване на височината. Самият хоризонт не се виждаше, понеже мътното пурпурно зарево го засенчваше.
— Божичко, все едно карам кола и гледам залеза през мръсното предно стъкло — възкликна Бренда.
И, разбира се, беше точно така, само че Куполът изпълняваше ролята на предното стъкло. Вече бе започнал да събира прах и полени.
Плюс всякаква друга мръсотия. И скоро щеше да стане още по-зле.
„Ще трябва да го измием“ — помисли си Барби и си представи опашки от доброволци с парцали и кофи. Абсурд. Как щяха да го измият на десет метра височина? Или на петдесет? А на двеста и петдесет?
— На това трябва да се сложи край — прошепна Бренда. — Обади им се и им кажи да изстрелят най-голямата ракета, която имат, пък да става, каквото ще. Защото на това трябва да се сложи край.
Барби мълчеше. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, даже и да имаше какво да каже. Това зловещо, мътно сияние бе отнело способността му да говори. Струваше му се, че се взира в самия Ад.
Нях-нях-нях
1.
Джим Рени и Анди Сандърс наблюдаваха странния залез от стъпалата на погребалното бюро на Бауи. Отиваха в градския съвет за поредното „Събрание за преценка на извънредните обстоятелства“; то бе насрочено за седем часа, ала Големия Джим искаше да отиде по-отрано, за да има време да се подготви. За момента обаче и двамата стояха, неспособни да отклонят очи от омърсената, злокобна смърт на отиващия си ден.
— Сякаш е дошъл краят на света — промълви Анди със страхопочитание.
— Глупости на търкалета! — изсумтя Големия Джим и ако гласът му звучеше по-рязко, то бе, защото и на самия него бе хрумнала подобна мисъл. За първи път от появата на Купола му мина през ума, че ситуацията може да излезе извън техния (по-точно извън неговия) контрол, ето защо побърза да прогони тази идея: — Случайно да виждаш нашия господ бог Исус Христос да се спуска от небето?
— Не — призна Анди. Онова, което виждаше, бе как съгражданите му, които познаваше от цяла вечност, са се скупчили на групички насред главната улица и безмълвно се взират в странния залез, заслонили очите си с длани.
— А мен виждаш ли ме? — продължи Големия Джим.
Анди се обърна към него.
— Естествено — отвърна недоумяващо. — Естествено, че те виждам, Голям Джим.
— Което означава, че не съм се възнесъл — изтъкна Рени. — Отдадох сърцето си на Исуса още преди години и ако бе настанало Второто пришествие, нямаше да съм тук. Нито пък ти, прав ли съм?
— Предполагам, че да — отвърна Анди, макар че се съмняваше. Ако бяха Спасени — умити в Кръвта на Агнеца, — защо току-що бяха говорили със Стюарт Бауи за спирането на „дребното ни бизнесче“? Как изобщо се бяха забъркали в подобно нещо? И дали можеше да си сред „спасените“, при положение че си забъркан в производство на амфетамини?
Ако попита Големия Джим, той най-вероятно би му отговорил, че понякога целта оправдава средствата. А целите в този случай бяха достойни за възхищение, или поне навремето — новата църква на Христа Светия изкупител (старата беше една схлупена дъсчена барака с дървен кръст на покрива) и радиото, което бе спасило един господ знае колко души. Освен това отделяха и десет процента (съвсем честно и легално, в чекове, издавани от банка на Каймановите острови) за Мисионерското дружество „Господ Исус“, за да помагат на „малките ни кафяви братя“, както ги наричаше пастор Когинс.
Ала докато се взираше в аленеещото над западния хоризонт огромно петно, на чийто фон всички човешки дела изглеждаха нищожни и маловажни, Анди трябваше да признае пред себе си, че това си бяха чисто и просто оправдания. Без приходите от амфетамините дрогерията му щеше да фалира още преди шест години. Същото важеше и за погребалното бюро, както и за автокъщата на Джим Рени, макар че той никога не би го признал.