Сандърс не искаше да изтъква, че всъщност едва ли имат голям избор, след като така или иначе няма начин да изпратят стоката извън града, ето защо кимна утвърдително. Не искаше да продължават да обсъждат тази тема, а и се притесняваше от предстоящото събрание, което можеше да се проточи до полунощ. Единственото, което искаше, бе да се прибере в пустия си дом и да пийне нещо твърдо, след което да си легне и да се отдаде на мисли за Клоди, плачейки в леглото.
— Най-важното сега е да запазим реда и спокойствието в града, друже. А това означава съблюдаване на законите и полицейски надзор. Надзор над другите, защото ние не сме скакалци. Ние сме мравки. Мравки-войници.
Големия Джим се замисли. Когато заговори отново, тонът му вече бе делови.
— Замислих се за решението ни да оставим „Фуд Сити“ да продължи да функционира по досегашния начин. Не казвам, че трябва да го затворим — поне засега не се налага, ала предлагам следващите два-три дни да го държим под око. Като зорки ястреби, ха-ха! Това важи и за бензиностанцията. Мисля си, че идеята е доста добра… особено ако смятаме да експроприираме някои от по-нетрайните храни за нуждите на персонала ни…
Той замлъкна и хвърли бърз поглед към стълбището на градския съвет. Не можеше да повярва на видяното, ето защо вдигна длан, за да заслони очи от ослепителния залез. Бренда Пъркинс и онзи проклет трън в задника Дейл Барбара. Между тях бе седнала Андрея Гринъл, другият градски съветник, и разговаряше оживено с вдовицата на шериф Пъркинс. Тримата си подаваха нещо — някакви листове.
Това не се хареса на Големия Джим.
Никак даже.
2.
Той закрачи напред, възнамерявайки да сложи край на този разговор, независимо от темата му. Ала преди да направи пет-шест крачки, някакво хлапе се втурна към него. Беше едно от момчетата на Килиънови. Домакинството им наброяваше около десетина души и всички живееха в занемарената ферма за пилета, намираща се малко преди Таркърс Мил. Никое от хлапетата не се отличаваше с кой знае какви умствени способности — и в това нямаше нищо чудно, като се имаше предвид какви бяха родителите им, — ала всичките бяха ревностни последователи на Църквата на Христа Светия изкупител, или, казано с други думи, бяха Спасени. Това момче май се казваше Рони… или поне така си помисли Големия Джим, макар че нямаше как да е сигурен. По принцип цялото домочадие се славеше със сходни издължени черепи, изпъкнали неандерталски чела и клюнообразни носове.
Хлапето носеше парцалива рекламна тениска на Радиото на Исус и стискаше някаква бележка в ръката си.
— Ехо, господин Рени! — извика то. — Майчице, скъсах се да ви диря из целия град!
— Боя се, че нямам време да говорим точно сега, Рони — отвърна Големия Джим. Продължаваше да се взира в противното трио на стъпалата на градския съвет. Триото проклети, шибани смешници. — Може би ут…
— Аз съм Ричи, господин Рени. Рони е брат ми.
— Ричи. Разбира се. Сега би ли ме извинил… — Мъжът закрачи напред.
Анди взе бележката от ръцете на хлапето и настигна Рени, преди да е успял да се добере до целта си.
— По-добре виж това.
Големия Джим се обърна и първото, което видя, бе лицето на Сандърс — по-угрижено и разтревожено от всякога. После взе листчето и го разгъна.
Джеймс,
Трябва да те видя довечера. Господ ми проговори. Сега първо трябва да говоря с теб, преди да се обърна към града. Моля те, отговори ми. Ричи Килиън ще ми донесе съобщението ти.
Преподобният Лестър Когинс
Не Лес, нито пък Лестър. Не. Преподобният Лестър Когинс. Това не беше на хубаво. Защо, ох, защо, мамка му, всичко трябваше да се случва по едно и също време?
Хлапето стоеше пред книжарницата и изглеждаше като сирак с избелялата си фланелка и провисналите, безформени дънки. Рени му махна да се приближи. Момчето се втурна към него. Големия Джим извади писалката от джоба си (върху нея със златни букви пишеше: „ОТ ГОЛЕМИЯ ДЖИМ КУПУВАЙ, ПО ШОСЕТАТА. ЛУДУВАЙ!“) и надраска своя лаконичен отговор: „Полунощ. У нас.“ После сгъна хартийката и я подаде на хлапето.