— Занеси му това. И не го чети!
— Няма! Честна дума, господин Рени! Господ да ви поживи!
— И тебе, синко — усмихна се Големия Джим и се загледа след бързо отдалечаващото се момче.
— За какво става дума? — попита Анди. И преди Рени да е казал каквото и да било, изстреля притеснено: — За лабораторията ли е? Свързано ли е с амфе…
— Млъкни.
Потресен, Сандърс отстъпи крачка назад. Никога досега Големия Джим не му бе говорил така. Това беше лош знак.
— Всяко нещо по реда си — отсече Рени и се насочи към следващия им проблем.
3.
Когато зърна, че Рени тръгва към тях, първата мисъл на Барби беше: „Върви като човек, който е болен и въобще не подозира за това.“ Походката му издаваше и още нещо — че е свикнал цял живот да рита чужди задници. На лицето му бе изписана най-хищната му приятелска усмивка, докато поемаше ръцете на Бренда в своите, стискайки ги леко. Тя не се възпротиви.
— Бренда — започна Рени, — изказвам ти най-дълбоките си съболезнования. Трябваше да те навестя по-рано… разбира се, няма да пропусна погребението… но напоследък съм доста зает. Като всички нас.
— Разбирам — кимна тя.
— Дюк толкова много ни липсва… — въздъхна Големия Джим.
— Точно така — обади се и Анди, показвайки се зад гърба на Рени, подобно на рибарска гемия зад огромен презокеански лайнер. — Ужасно ни липсва.
— Благодаря и на двама ви за милите думи.
— Имам огромното желание да поговорим и да разсея тревогите ти… Виждам, че си угрижена… — Усмивката на Големия Джим стана още по-широка, ала очите му изобщо не се усмихваха. — Обаче точно сега ни предстои важно събрание. Андрея, чудя се дали не би могла да отидеш в залата и да подготвиш онези документи…
Макар и да наближаваше петдесетте, в този миг Андрея приличаше на дете, хванато да си хапва от току-що приготвените сладкиши. Тя понечи да се изправи (потръпвайки при болките в гърба), обаче в същия момент Бренда я хвана здраво за ръката и я смъкна обратно до себе си.
Барби внезапно си даде сметка, че както Гринъл, така и Сандърс изглеждат смъртно уплашени. И не от Купола; точно в този миг източникът на страха им беше не нещо друго, а самият Рени. „Ето че става още по-зле“ — помисли си той.
— Мисля, че няма да е зле да ни отделиш малко време, Джеймс — каза Бренда с меден глас. — Предполагам, разбираш, че ако тази работа не беше толкова важна, в момента щях да съм си у дома и да оплаквам съпруга си.
Големия Джим бе толкова изненадан, че буквално онемя. Хората на улицата, които наблюдаваха залеза, в момента бяха насочили вниманието си към импровизираната среща пред съвета. И вероятно тя издигаше Барби в очите им, понеже нехранимайкото седеше в непосредствена близост до градския съветник Андрея Гринъл и вдовицата на наскоро починалия шериф. И на всичкото отгоре си предаваха един на друг някакви тайнствени бумаги, сякаш бяха получили писмо от самия папа римски. Чия ли бе идеята за подобно представление? На Пъркинсовата вдовица, разбира се. Андрея не беше толкова умна. Нито пък толкова дръзка, че да му се противопостави публично по такъв начин.
— Е, мисля, че май ще можем да ви отделим няколко минути. Нали, Анди?
— Аха — кимна Сандърс. — На ваше разположение сме, госпожо Пъркинс. Толкова съжалявам за Дюк.
— И аз съжалявам за съпругата ви — отвърна тя.
Погледите им се срещнаха. Моментът бе тъй трогателен, че Големия Джим побесня. Идеше му да си оскубе косата от яд. Знаеше, че не бива да позволява на подобни чувства да го обхващат — не бе полезно за кръвното му, а всяко нещо, което не беше полезно за кръвното му, бе вредно за сърцето му, — обаче понякога му беше адски трудно да се контролира. Особено когато току-що си получил бележка от човек, който знаеше твърде много и сега вярваше, че Господ го е избрал да изрази волята Му пред целия град. И ако Рени беше прав за онова, което ставаше в главата на пастора, сега си прахосваха ценното време за някакви маловажни (в сравнение с проблема „Когинс“) глупости.
Ами ако не бяха толкова маловажни? Бренда Пъркинс никога не го беше харесвала, а ето че сега бе овдовялата съпруга на човек, когото целият град смяташе — макар и без никакви основания — за герой. Ето защо първото, което трябваше да стори, бе да…
— Да влезем вътре — предложи той. — Ще го обсъдим в конферентната зала. — Очите му се стрелнаха към Барби. — Вие също ли сте част от това, господин Барбара? Защото, убийте ме, но не мога да си представя как…