— Ти нямаш никаква вина — каза ѝ той. — Нито ти, нито аз, нито дори той има някаква вина. Не е искал да се разболее от диабет.
Макар че имаше доста хора, които си живееха с подобна диагноза в продължение на дълги години. Хора, които полагаха грижи за себе си. Джими — самотник, който живееше почти като отшелник на Год Крийк Роуд, — не беше от тях. Когато най-накрая пристигна в здравния център — а това стана миналия четвъртък, — той не можеше дори да излезе от колата си и само натискаше клаксона, докато Джини не излезе да провери какъв е проблемът. Ръсти веднага се зае да го прегледа и щом смъкна панталоните му, откри немощен десен крак, който се бе оцветил в синьо. Тоест дори да му се беше разминало, необратимите неврологични увреждания, настъпили в резултат от болестта му, щяха да го съсипят.
— Изобщо не ме боли, докторе — заяви Джими на Рон Хаскел малко преди да изпадне в кома. Оттогава насетне пациентът ту се свестяваше, ту губеше съзнание, а състоянието на крака му се влошаваше с всеки изминал час. Ръсти непрекъснато отлагаше ампутацията, макар и прекрасно да съзнаваше, че нямаше как да я избегнат, ако клетникът имаше и най-малкия шанс да прескочи трапа.
Когато токът на болницата спря, интравенозното подаване на антибиотици за Джими и двама други пациенти не беше прекратено, ала дебитомерите престанаха да работят и стана невъзможно да се регулират количествата. И сякаш това не бе достатъчно, ами сърдечният монитор и респираторът също излязоха от строя. Ръсти изключи респиратора, сложи дихателна маска върху лицето на мъжа и изнесе на Джина кратък курс как точно да борави с нея. Тя прояви изключително усърдие и отдаденост, ала около шест вечерта Джими издъхна.
И сега девойката изглеждаше неутешима.
Тя повдигна обляното си в сълзи лице от гърдите му и проплака:
— Може би съм му дала твърде много? Или твърде малко? Ами ако е умрял от липса на кислород?
— Стига си се самообвинявала. Джими и бездруго щеше да умре, пък и така си спести една ужасно тежка ампутация.
— Не знам дали ще мога да продължа да върша тази работа — разрида се отново Джина. — Всичко стана прекалено страшно. Няма да издържа.
Ръсти не знаеше как точно да отговори на това, но и не се налагаше.
— Ще се справиш — увери я той с хриплив глас. — Трябва да издържиш, мила, защото имаме нужда от теб.
В същия миг той видя как старшата сестра Джини Томлинсън върви бавно по коридора към тях.
— Нали знаеш, че не е хубаво да ставаш! — смъмри я.
— Знам — отвърна Джини и приседна от другата страна на девойката, отронвайки въздишка на облекчение. Бинтованият ѝ нос и лентичките анкерпласт, минаващи под очите ѝ, ѝ придаваха вид на хокеист след ожесточен мач. — Обаче е време да застъпвам на смяна.
— Може би утре… — започна Ръсти.
— Не, още сега — заяви тя и хвана ръката на момичето. — Ти също си дежурна, мила моя. В училището за медицински сестри една от преподавателките ни обичаше да казва: „Можете да се откажете едва когато кръвта изсъхне и родеото свърши.“
— Ами ако допусна грешка? — прошепна девойчето.
— На всекиго се случва. Важното е да бъдат колкото се може по-малко. Аз винаги съм насреща и ще ти помагам. И на теб, и на Хариет. Е, какво ще кажеш?
Колебаейки се как да отговори, Джина се загледа в подпухналото лице на Джини. Старшата сестра бе изнамерила отнякъде стари очила и те я караха да изглежда още по-зле.
— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожице Томлинсън?
— Ти ми помагаш на мен, а аз — на теб. Джини и Джина, Сестрите бойци! — И тя вдигна юмрук. Девойката се усмихна и чукна кокалчетата на Джини със своите.
— Това е чудесно и е направо супер — каза Ръсти, — но ако усетиш, че ти прилошава, намери някое легло и се настани в него. Заповед от доктор Ръсти.
Джини потръпна, когато усмивката обтегна болезнено краищата на носа ѝ.
— Не ми трябва легло — изсумтя. — И старият диван на Рон Хаскел ще свърши работа.
Мобилният телефон на Ръсти иззвъня. Той махна на жените да го оставят насаме. Докато се отдалечаваха, Джина прегърна по-младата си колежка през кръста.
— Ало, Ерик е на телефона — каза той.