— Това е жената на Ерик — изрече смирено един глас. — Обажда се, за да се извини на Ерик.
Ръсти влезе в една празна стая за прегледи и затвори вратата.
— Няма нужда от никакви извинения — изтъкна той, макар и да не беше съвсем сигурен, че е така. — И двамата реагирахме прибързано. Пуснаха ли го вече? — попита, понеже това му се стори най-логичният въпрос в случая.
— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона. Ще можеш ли да се прибереш, скъпи? Моля те! Трябва да поговорим.
Ръсти се замисли. Вероятно можеше. Имаше само един пациент в критично състояние, обаче той бе улеснил професионалните му задължения със своята смърт. И макар и да изпитваше невероятно облекчение, задето отношенията с жена му се бяха изгладили, в гласа ѝ се долавяше някаква нова загриженост и предпазливост, които не му се нравеха.
— Мисля, че да — отвърна, — ала не за дълго. Джини отново е на крака, обаче в сегашното ѝ състояние като нищо може да се претовари, ако не я наглеждам. Вечеря?
— Да. — Тя също беше доволна от развоя на събитията, което го накара да се почувства още по-добре. — Ще размразя малко от пилешката супа. По-добре да изядем колкото се може повече от замразените продукти, докато все още имаме ток и хладилникът работи.
— Само едно нещо. Все още ли смяташ Барби за виновен? Няма значение какво мислят другите, интересува ме твоето лично мнение.
Продължителна пауза. Накрая тя каза:
— Ще говорим за това, когато си дойдеш.
И затвори.
Ръсти се бе подпрял на масата за прегледи. Той подържа апарата в ръката си още известно време, след което натисна бутона за прекъсване на връзката. Имаше толкова много неща, които не му бяха ясни — чувстваше се като човек, плуващ в непроницаемото море на догадките, — ала за едно бе абсолютно сигурен: съпругата му се боеше, че някой може да ги подслушва. Но кой? Армията? Службите за национална сигурност? Големия Джим Рени?
— Абсурд — изрече гласно Ръсти на празната стая. После отиде при Туич, за да му каже, че излиза от болницата за малко.
9.
Туич се съгласи да наглежда Джини и да внимава да не се преумори, обаче искаше нещо в замяна — преди да си тръгне, Ръсти да прегледа Хенриета Клавард, която бе пострадала при мелето в супермаркета.
— Какво ѝ има? — попита Ръсти, опасявайки се от най-лошото. Хенриета бе силна жена и беше в добра форма за възрастта си, ала осемдесет и четирите ѝ години си казваха думата.
— Цитирам какво ми каза самата тя: „Една от онези никаквици Мърсиър ми счупи проклетата опашка.“ Имаше предвид Карла Мърсиър. Която сега е Венциано.
— Добре — измърмори Ръсти и добави: — Градът ни е малък и всички подкрепяме местния отбор. И така ли е?
— Кое да е така, сенсей?
— Счупеното.
— Не знам — вдигна рамене Туич. — Така и не пожела да ми го покаже. Отново ти предавам дословно думите ѝ: „Ще си покажа кюлотките само на професионалист.“
И двамата избухнаха в смях, макар и приглушен.
От другата страна на затворената врата се разнесе хрипкав старчески глас:
— Имам проблем със задника, а не с ушите. Чух ви прекрасно!
Мъжете се засмяха още по-силно. Лицето на Туич изглеждаше по-алено от всякога.
— Ако вашите задници бяха пострадали, мили другарчета, друга песен щяхте да запеете!
Ръсти отвори вратата и влезе в стаята, като продължаваше да се усмихва.
— Съжалявам, госпожо Клавард.
Тя по-скоро стоеше, отколкото седеше, ала — за голямо негово облекчение — също се усмихна.
— Няма нищо — махна с ръка жената. — Все нещо в тая каша трябваше да бъде смешно. Защо да не съм аз? — Тя се замисли. — Пък и аз също крадях заедно с останалите. Навярно си го заслужавам.
10.
Когато Ръсти я прегледа, установи, че задникът на Хенриета всъщност е зле натъртен. Което си бе добра новина, понеже в една счупена опашна кост определено нямаше нищо смешно. Той ѝ даде болкоуспокояващ крем, увери се, че тя разполага с адвил в домашната си аптечка, и изпрати Хенриета да си ходи у дома — накуцваща, но доволна. Докато я гледаше, си каза, че едва ли дама на нейната възраст — и с нейния темперамент — някога се е чувствала по-доволна.
Тъкмо бе решил да предприеме втория си опит за бягство от болницата, когато бе спрян от Хариет Бигълоу на броени метри от вратата, водеща към паркинга. От обаждането на Линда вече бяха минали петнайсет минути.
— Джини ми каза да ви уведомя, че Сами Буши я няма — изчурулика притеснено Хариет.
— Къде може да е отишла? — попита той, ръководен от старото училищно правило, че единственият глупав въпрос е незададеният.