— Никой не знае. Изчезнала е вдън земя.
— Може да е отскочила до „Дивата роза“, за да види дали ще сервират вечеря — предположи. — Надявам се да е така, защото ако се е опитала да измине пеша целия път до дома си, всичките ѝ шевове ще се отворят.
Изражението на Хариет стана още по-разтревожено.
— Значи се опасявате, че може да получи смъртоносен кръвоизлив? Да умреш от загуба на кръв от пупито си… ужас!
Ръсти беше чувал много синоними на „вагина“, ала този беше нов за него.
— Вероятно не, но може да се наложи да се върне тук за доста по-дълъг престой. Как е бебето ѝ?
Хариет изглеждаше потресена. Тя бе интелигентно, съвестно миньонче, което имаше навика да мига уплашено зад дебелите стъкла на очилата си, когато беше притеснена. Беше от момичетата, помисли си Ръсти, които завършваха „summa cum laude“2 престижни колежи като „Смит“ или „Васар“, като петнайсетина години по-късно преживяваха нервен срив и започваха да се тъпчат с успокоителни.
— Бебето! Божичко, Литъл Уолтър! — И тя се изстреля като ракета по коридора, преди Ръсти да успее да я спре. Когато се върна при него, на личицето ѝ бе изписано неизразимо облекчение. — Все още е тук. Не е много активен, но май си е такъв по природа.
— Значи тя скоро ще се върне. Каквито и други проблеми да има, обича детето си. Макар и по някакъв доста странен и отнесен начин…
— Моля? — Девойката отново запърха с мигли.
— Няма значение. Ще се върна възможно най-бързо, Хари. Ти гледай да го удържиш, докато ме няма.
— Какво да удържа? — Клепачите ѝ сякаш всеки миг щяха да пламнат.
Ръсти бе изкушен да изръси „да удържиш главата вирната“, но в крайна сметка се въздържа. В нейната терминология онова, което имаше свойството да вирва глава, навярно се наричаше „пупа“. Ето защо каза:
— Гледай да удържиш положението.
Хариет въздъхна облекчено.
— Можете да разчитате на мен, доктор Ръсти.
Той се обърна към вратата и в същия миг видя, че пред нея стои някакъв мъж — слаб, със закривен нос и прошарена коса, завързана на конска опашка. Въпреки това не изглеждаше зле и даже приличаше малко на покойния Тимъти Лиъри. Парамедикът вече започваше да се чуди дали най-накрая ще успее да се измъкне оттук.
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Всъщност си мислех, че навярно аз бих могъл да ви помогна. — Той протегна костеливата си ръка. — Търстън Маршал. Видяхме се в парка, но тогава така и не се запознахме официално. Двамата с приятелката ми бяхме решили да прекараме уикенда край езерото Честър и така се озовахме в тази… каша.
— Съжалявам да го чуя.
— Дойдох при вас, защото имам известен медицински опит. По време на една друга каша — виетнамската — служех като добросъвестен наблюдател. Първоначално смятах да емигрирам в Канада, имах сериозни планове, но ето че… всъщност няма значение. Регистрирах се като добросъвестен наблюдател и изкарах две години като санитар в една болница за ветерани в Масачузетс.
Ставаше интересно.
— „Едит Нърс Роджърс“?
— Същата. Навярно уменията и знанията ми вече са остарели, но…
— Господин Маршал, имам работа за вас.
11.
Ръсти тъкмо поемаше към шосе 119, когато бе сепнат от мощен автомобилен клаксон. Той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза един от оранжевите общински камиони, който завиваше по алеята на болницата. Слънцето го заслепяваше и му беше трудно да определи кой е зад волана, но му се стори, че това е Стюарт Бауи. Онова, което забеляза в следващия миг, го изпълни с радост — в каросерията на камиона лежаха две големи газови бутилки. По-късно щеше да разсъждава откъде се бяха взели; може би дори щеше да зададе някои въпроси, но засега изпитваше единствено облекчение, че скоро лампите отново ще светнат, а респираторите и мониторите ще възобновят работата си. Вероятно не за дълго, ала точно сега нищо не бе в състояние да помрачи доброто му настроение.
В горната част на парка срещна добре познатия си пациент-скейтбордист Бени Дрейк в компанията на двама от приятелите му. Сред тях бе и момчето на Макклачи, което бе осъществило директното предаване от мястото на ракетния обстрел. Бени му махна с ръка и извика нещо — явно хлапето искаше от него да спре, за да му сподели нещо важно. Обаче Ръсти му махна в отговор и продължи по пътя си. Нямаше търпение да види Линда. Както и да я чуе какво има да му каже, естествено, но най-вече да я види, да я притисне в обятията си и накрая да се отдадат на любовни ласки.
12.
Барби имаше нужда да се изпикае, ала трябваше да запази телесните си течности възможно най-дълго. Имаше опит с разпитите в Ирак и добре познаваше процедурата. Не знаеше дали и тук ще е така, но като нищо можеше да се окаже същото. Събитията се развиваха със светкавична бързина, а и Големия Джим бе демонстрирал нещо повече от безскрупулна готовност да бъде в крак с времето. Подобно на повечето ловки демагози той никога не подценяваше склонността на тълпата да приема най-невероятното и абсурдното за чиста монета.