— Сигурен ли си, че няма пак да ти прималее? — попита Барби.
— Това е все едно да докоснеш Купола — направиш ли го, ваксиниран си. — Ръсти се намести по-удобно на седалката, включи на скорост и каза: — Дръжте се здраво, дами и господа, излитаме.
Той натисна рязко газта и задните гуми се завъртяха. Микробусът навлезе в сиянието. Бяха твърде добре „опаковани“, затова не забелязаха какво се случи след това, но техните разтревожени другари, които стояха в края на овощната градина, забелязаха. Отначало микробусът се виждаше съвсем ясно, сякаш към него беше насочен прожектор. Когато излезе от пояса, продължи да блести още няколко секунди, сякаш беше покрит с радий. Зад него се влачеше сияйна опашка като на комета.
— Майчице! — възкликна Бени. — Това е един от най-яките специални ефекти, които съм виждал.
После микробусът спря да сияе, а опашката изчезна.
3.
Когато пресякоха блестящия пояс, Барби усети леко замайване, но нищо повече. Ърни за момент се пресели в хотелска стая, която миришеше на борова смола и от която се чуваше ревът на Ниагарския водопад. Облечената в ефирна бледолилава нощница жена, за която се бе оженил преди дванайсет часа, се приближи към него. Тя пое ръцете му и ги постави върху гърдите си, казвайки: „Този път няма да се наложи да спрем, мили.“
Тогава чу вика на Барби и се върна в реалността.
— Ръсти! Тя получи пристъп! Спри!
Ърни се извърна и видя, че Джаки Уетингтън трепери като лист; беше забелила очи, пръстите на ръцете ѝ бяха разперени.
— Той носи кръст, всичко наоколо е в пламъци! — изкрещя тя. От устата ѝ хвърчаха пръски слюнка. — Светът гори! Хората горят! — Писъците ѝ изпълваха вътрешността на микробуса.
Ръсти за малко не заби микробуса в канавката. Спря в средата на пътя, изскочи навън и се втурна към страничната врата. Барби вече я беше отворил. Роми беше прегърнал с една ръка Джаки, която бършеше брадичката си с длан.
— Добре ли си? — попита я Ръсти.
— Сега, да. Аз просто… всичко… всичко беше в пламъци. Беше ден, но беше тъмно. Хората горяха… — Тя се разплака.
— Спомена за някакъв човек, носещ кръст — каза Барби.
— Голям бял кръст. Вързан на въже… или кожен ремък. Висеше на гърдите му. Голите му гърди. После той го вдигна пред лицето си. — Тя пое дълбоко въздух и го издиша бавно, на пресекулки. — Вече избледнява, но… ох.
Ръсти ѝ показа два пръста и я попита колко пръста вижда. Джаки отговори правилно и проследи с очи палеца му, който той размърда първо наляво-надясно, а после нагоре-надолу. Потупа я по рамото, след това изгледа подозрително блестящия пояс. Какво беше казал Ам-гъл на Билбо Бегинс? Коварно, драги.
— А ти, Барби? Добре ли си?
— Да. Зави ми се леко свят за секунда, това е всичко. Ърни?
— Видях съпругата си. И хотелската стая, в която бяхме отседнали по време на медения ни месец. Съвсем ясно я видях.
Опита се отново да извика спомена. Не беше се сещал за този момент от години. „Какъв срам, как съм могъл да забравя такъв прекрасен спомен!“ Белите ѝ бедра под късата нощница; финото окосмяване около интимните ѝ части; зърната на гърдите ѝ, прозиращи под коприната, притиснати в дланите му. Тя плъзга езика си в устата му и облизва долната му устна отвътре.
„Този път няма да се наложи да спрем, мили.“
Ърни се отпусна в седалката и притвори очи.
4.
Ръсти подкара нагоре по склона — сега караше бавно, — а когато стигна до върха, паркира микробуса между хамбара и рушащата се къща. Микробусът на „Дивата роза“ беше там, както и този на „Бърпис“; виждаше се и един шевролет „Малибу“. Джулия беше паркирала тойотата в хамбара. Коргито Хорас седеше зад колата, сякаш я пазеше. Не изглеждаше щастлив, дори не се приближи да ги поздрави. В къщата светеха няколко газени лампи.
Джаки посочи микробуса, на който пишеше: „В «БЪРПИС» ВСЕКИ ДЕН ИМА РАЗПРОДАЖБА“ и попита:
— Този откъде се взе? Да не би случайно жена ти да е размислила?
Роми се ухили.
— Изобщо не познаваш Миша, щом ти е минала такава мисъл през главата. Не, трябва да благодаря на Джулия. Тя спаси двамата си звездни репортери. Тези момчета…
Той замълча, когато Джулия, Пайпър и Лиза Джеймисън се появиха от потъналата в сенки овощна градина. Хванати за ръце, те вървяха една до друга и плачеха.
Барби изтича до Джулия и я хвана за раменете. Фенерчето, което тя държеше в свободната си ръка, падна в буренясалото дворче. Тя погледна младия мъж и се опита да се усмихне.
— Измъкнаха те значи, полковник Барбара. Нашият отбор поведе, а?
— Какво става с теб? — попита той.