Картър вече знаеше какво трябва да направи.
— Имам нещо, което може би е важно за теб.
— Така ли?
Големия Джим тръгна напред, давайки възможност на Картър да отскочи до шкафчето си. Той го отвори и извади плика, на който пишеше „Вейдър“. Подаде го на Големия Джим. Кървавият отпечатък сякаш блестеше.
Рени отвори плика.
— Джим — каза Питър Рандолф, който беше влязъл незабелязано. Стоеше до преобърнатото бюро и гледаше с уморен поглед. — Мисля, че нещата се поуталожиха, но липсват няколко от новите полицаи. Май са се чупили.
— Нищо необичайно — отговори той. — Ще се върнат, когато всичко се успокои и когато разберат, че Барби няма да поведе банда кръвожадни канибали към града.
— Но това проклето свиждане…
— Утре почти всички ще се държат прилично, Пит. Сигурен съм, че ще разполагаме с достатъчно полицаи, така че тези, които не се държат прилично, да му мислят.
— Какво ще правим с пресконференцията?
— Не виждаш ли, че в момента съм зает? Не виждаш ли, Пит? Боже мой! Ела в конферентната стая след половин час и ще обсъдим всичко, което искаш. Но сега ме остави на мира.
— Разбира се. Съжалявам — отговори сконфузено Пит и вдървено отстъпи назад.
— Спри! — каза Рени.
Рандолф спря.
— Не ми изказа съболезнования.
— Аз… аз много съжалявам.
Големия Джим го измери с поглед.
— Ще съжаляваш ами.
Когато Рандолф си отиде, Рени извади документите от плика, хвърли им един поглед, след това ги прибра. Изгледа Картър с любопитство.
— Защо не ми ги даде веднага? Имаше намерение да ги задържиш ли?
След като вече беше предал плика, Картър не виждаше смисъл да крие истината.
— Да. Имах, първоначално. В случай че…
— В случай, че какво?
Картър сви рамене.
Големия Джим реши да не го притиска. Може би защото имаше навик да събира компрометиращи документи за хората, които му създават проблеми. Повече обаче го интересуваше един друг въпрос.
— Защо си промени мнението?
Картър пак не видя смисъл да крие истината:
— Защото искам да съм твой човек, шефе.
Големия Джим вдигна рунтавите си вежди.
— Така ли? Повече от него?
Той кимна към вратата, през която Рандолф беше излязъл преди малко.
— Той? Той е жалък.
— Да. — Големия Джим постави ръката си върху рамото на Картър. — Така е. Да тръгваме. Първата ни работа, когато отидем в конферентната стая, ще е да изгорим тези документи в печката.
7.
Те наистина бяха високи. И ужасни.
Барби ги видя, когато ръцете му престанаха да треперят. Прииска му се да пусне кутията, но събра сили и продължи да я стиска, наблюдавайки съществата, които държаха гражданите на Честърс Мил в плен и ги измъчваха за удоволствие (ако Ръсти беше прав в предположението си).
Лицата им — ако това наистина бяха лица — бяха ъгловати, но ъглите непрекъснато се извиваха и променяха, сякаш отдолу имаше нещо аморфно. Той не можеше да каже колко точно са, нито пък да определи къде се намират. Отначало мислеше, че са четири, после — осем, а накрая — само две. Те предизвикваха у него дълбока ненавист, може би защото бяха чужди, трудни за възприемане. Частта от мозъка му, която преработваше сетивната информация, сякаш не можеше да дешифрира импулсите, изпращани от очите му.
„Очите ми не могат да ги видят дори с телескоп. Тези същества са в някаква далечна галактика.“
Нямаше как да е сигурен — разумът му казваше, че е възможно собствениците на кутията да са се скрили в база, намираща се под Южния полюс, или да обикалят Луната с междузвездния си кораб, — но вярваше, че е така. Те си бяха вкъщи, каквото и да означаваше това. Те наблюдаваха. И се забавляваха.
„Забавляват се със сигурност, та нали чувам гадния им смях.“
След това той се върна отново в гимнастическия салон във Фалуджа. Беше топло, защото нямаше климатици; вентилаторите на тавана с мъка размърдваха смрадливия въздух. Бяха пуснали заподозрените с изключение на двамата иракчани, които бяха проявили неблагоразумие да се държат високомерно след атентатите, при които две импровизирани взривни устройства бяха отнели живота на шестима американци, а снайперист беше отнел още един — този на Карстеърс — момче от Кентъки, което всички харесваха. Така че те започнаха да ритат иракчаните и да им събличат дрехите. Барби искаше да каже, че е излязъл, макар че не беше излязъл. Искаше да каже, че не е участвал, макар че беше участвал. Всички се бяха разгорещили. Спомни си как срита единия от иракчаните по кльощавия, опръскан с лайна задник, както и червената следа, която войнишката му обувка беше оставила. Двамата иракчани вече бяха чисто голи. Спомни си как Емерсон ритна другия по топките — толкова силно, че те отскочиха рязко напред. Емерсон беше казал: „Това е за Карстеърс, чернилко мръсна.“ Някой скоро щеше да подаде американското знаме на майка му, която щеше да седи на сгъваемо столче до гроба и да плаче. Както винаги, както винаги. И тогава, тъкмо когато Барби осъзна, че е началник на тези мъже, сержант Хакермайер изправи единия от иракчаните на крака, хващайки го за дрипавата куфия (само това му беше останало), и го блъсна към стената. Опря пистолета си в главата му и тъй като никой не го спря, дръпна спусъка. Стената се опръска с кръв и всичко свърши — сбогом, иракчанино, не забравяй да пишеш, когато не си зает с изчукване на девойки.