Барби пусна кутията и се опита да стане, но краката му се подгънаха. Ръсти го сграбчи и му помогна да се задържи изправен.
— Господи! — възкликна Барби.
— Видя ги, нали?
— Да.
— Деца ли са? Как мислиш?
— Възможно е — отговори той, но сърцето му казваше друго. — Възможно е.
Те се отправиха с бавна крачка към другите, които се бяха струпали пред къщата.
— Добре ли си? — попита Роми.
— Да — отговори Барби. Смяташе да поговори с децата. И с Джаки. С Ръсти също. Но не сега. Първо трябваше да се вземе в ръце.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Роми, има ли в магазина още оловни ролки? — попита Ръсти.
— Да. Оставих ги на рампата.
— Добре — каза Ръсти и помоли Джулия да му услужи с телефона си. Надяваше се, че Линда си е вкъщи, а не в стаята за разпити в участъка; нищо друго не му оставаше, освен да се надява.
8.
Разговорът ѝ с Ръсти беше съвсем кратък, продължи не повече от трийсет секунди, но на Линда Евърет ѝ се стори, че ужасният четвъртък се завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя седна в кухнята, покри лицето си с длани и заплака. Стараеше се да не вдига шум, защото сега на горния етаж имаше четири деца. Беше прибрала Алис и Ейдън вкъщи.
Те бяха ужасно разстроени, което беше нормално с оглед на случилото се, но Джитата бяха успели да ги поуспокоят. Бенадрилът също беше помогнал. По настояване на момичетата Линда беше занесла спални чували в детската стая и сега четирите деца спяха на пода (Джуди и Ейдън се бяха сгушили).
Линда тъкмо беше започнала да се взима в ръце, когато на кухненската врата се почука. В първия момент си помисли, че я търсят от полицията, въпреки че не очакваше бившите ѝ колеги да се появят толкова скоро с оглед на кръвопролитията в центъра на града. Само че това леко почукване съвсем не изглеждаше полицейско.
Тя взе кърпа от плота, избърса лицето си и тръгна към вратата. Отначало не можа да се сети кой е стоящият отвън мъж; може би защото косата му изглеждаше различно — вече не беше вързана на опашка, а падаше на раменете му, обрамчвайки лицето му. Търстън Маршал приличаше на възрастна перачка, получила ужасни новини в края на работния ден.
Линда отвори вратата. Търстън като че ли се страхуваше да прекрачи прага.
— Каро мъртва ли е? — Гласът му беше нисък и дрезгав. Линда си помисли: „Сякаш още не му е минало от викането на Уудсток.“ — Наистина ли е мъртва?
— Мъртва е за съжаление. — Говореше тихо. Заради децата. — Моите съболезнования, господин Маршал.
Той замръзна на мястото си. После сграбчи сивите кичури коса, които висяха от двете страни на лицето му и започна да се поклаща напред-назад. Линда не вярваше в романтичните връзки между възрастни мъже и млади жени; беше старомодна в това отношение. Би дала на Маршал и Каро Стърджис между шест месеца и две години — време, достатъчно да се наситят сексуално на един на друг — но тази вечер не се усъмни, че той я е обичал. И че е покрусен от загубата.
Тя си помисли: „Каквото и да е имало между тях, децата са го задълбочили. И Купола също. Купола действа като катализатор.“ Вече ѝ се струваше, че е под похлупак не от дни, а от години. Външният свят избледняваше като сън след събуждане.
— Влизайте — каза тя. — Но не вдигайте шум, господин Маршал. Децата спят. Моите и вашите деца.
9.
Тя му предложи студен чай — всъщност не беше студен, но при сегашните обстоятелства нищо повече не можеше да се направи. Той изпи половината на един дъх, остави чашата на масата и разтърка очите си с юмруци като дете, което не си е легнало навреме. Линда разбра какво означава този жест — Търстън се опитваше да се овладее — затова зачака търпеливо.