Той си пое дълбоко въздух, изпусна го, след това бръкна в горния джоб на старата си синя работна риза. Извади тънка кожена лента, с която върза косата си. Линда стигна до извода, че това е добър знак.
— Кажи ми какво стана — настоя Търстън. — И как стана.
— Не видях всичко. Някой ме ритна здраво в тила, докато се опитвах да издърпам вашата… Каро… настрани.
— Но едно от ченгетата я застреля, така ли? Едно от ченгетата в този противен, бъкащ от ченгета и оръжия град.
— Да. — Тя се пресегна над масата и стисна ръката му. — Някой закрещя „пистолет, пистолет“. И наистина имаше пистолет. Андрея Гринъл носеше пистолет. Предполагам, че е искала да застреля Рени.
— И смяташ, че това оправдава убийството на Каро.
— Господи, не, разбира се! Андрея беше убита съвсем хладнокръвно.
— Значи Каро е загинала, опитвайки се да защити децата, така ли?
— Да.
— Децата, които даже не са нейни.
Линда не отговори.
— Само че са. Нейни и мои. Можеш да го отдадеш на случайностите на войната или случайностите на Купола, но те са наши. Иначе никога нямаше да имаме деца. Докато Купола не бъде разбит, ако това изобщо някога се случи, те са мои.
Линда беше потънала в размисъл: „Може ли да се вярва на този човек? Мисля, че може. Със сигурност Ръсти му вярваше; спомням си, че казваше, че е прекрасен медик, още повече като се има предвид, че не е практикувал от десетилетия. А и мрази местната власт, по разбираеми причини.“
— Госпожо Евърет.
— Наричай ме Линда.
— Линда, може ли да остана? Бих могъл да спя на кушетката. Трябва да съм до тях, ако се събудят през нощта. Ако не се събудят, надявам се да е така, бих искал да ме видят, когато слязат долу на сутринта.
— Нямам нищо против. Ще закусим всички заедно. Овесени ядки. Млякото все още не се е развалило.
— Това е добре. След като децата закусят, ще те освободим от присъствието си. Съжалявам, че го казвам, но вече ми дойде до гуша от Честърс Мил. Няма как да се измъкна напълно от този град, но ще направя каквото мога. Единственият тежко болен пациент напусна болницата. Говоря за сина на Рени. Ще се върне, защото в главата му става нещо ужасно, но засега…
— Той е мъртъв.
Търстън не изглеждаше много изненадан.
— Пристъп предполагам.
— Не, беше застрелян. В затвора.
— Няма да съм искрен, ако кажа, че съжалявам.
— И аз също — подметна Линда. Нямаше представа какво е правил Младши там, но знаеше как скърбящият му баща ще извърти нещата.
— Ще заведа децата на езерото, където двамата с Каро си почивахме, преди да се появи Купола. Там е спокойно, а и смятам, че ще намеря някакви хранителни продукти. Възможно е дори да открия вила с генератор. А що се отнася до обществените ангажименти, да го духат — каза подигравателно той.
— Има по-добро място.
— Наистина? — Линда се колебаеше, затова той се присегна и докосна ръката ѝ. — Трябва да ми вярваш.
Тя му разказа всичко, като му обясни, че преди да се отправят към Блек Ридж, трябва да вземат оловни листове от „Бърпис“. Двамата разговаряха почти до полунощ.
10.
Северният край на къщата на Маккой беше неизползваем — покривът се беше срутил от снеговете, навалели през миналата зима, — но в западния имаше обширна трапезария. Бегълците от Честърс Мил се събраха там. Барби попита Джо, Нори и Бени какво са видели и сънували при първото си идване — когато бяха припаднали до така наречения блестящ пояс.
Джо си спомни за горящите тикви. Нори каза, че всичко било черно и че слънцето не се виждало. Отначало Бени твърдеше, че не си спомня нищо. После обаче се плесна по устата и каза:
— Викове. Чувах викове. Много силни.
Присъстващите се замислиха, всички мълчаха. След това Ърни каза:
— Горящите тикви не ни помагат да стигнем до някакъв извод, полковник Барбара. В слънчевите ъгли на почти всички хамбари в града има купчини тикви. Годината е добра за тиквите. — Той замълча за момент. — Поне засега.
— А твоите момичета, Ръсти?
— Почти същото — отговори той и им разказа каквото си спомняше.
— Спрете Хелоуин, спрете Страшната тиква — каза замислено Роми.
— Хора, виждам някаква закономерност тук — намеси се Бени.
— Наистина ли, Холмс — каза Роуз и всички се засмяха.
— Твой ред е, Ръсти — подкани Барби медика. — Какво видя, когато припадна на път за насам?
— Всъщност не съм припадал — отвърна той. — А между другото, всички тези неща могат да бъдат обяснени със стреса, на който сме подложени. В такава ситуация е обичайно да има групова истерия и хората да халюцинират.